Морал – съвкупност от норми, правила които регулират, определят поведението на членовете на дадено общество, духовни и душевни качества на отделния човек.
Моралът в тесен смисъл на думата е признаваната от определена социална група съвкупност от правила за поведение, изработени в съответствие с определяните в крайна сметка от икономическите условия на живот възгледи за добро и зло, дълг и справедливост, съвест и чест, похвално и срамно и пр. Моралът в широк смисъл включва в себе си и нравствеността. Моралните норми се явяват вид социални норми.
Формирането на социални норми и поведение, съобразено с тях, започва от първия миг на появата на новия човек на света. Още от първите часове и дни новороденото се подлага на хранителен и хигиенен режим, чиито правила с времето засилват своята императивност.
За морални норми можем да говорим на по-късен етап от развитието на детето. Изследвания показват, че децата на 5-7-годишна възраст, макар и да не могат да дефинират понятието, разбират негативния ефект на „несправедливостта“ и реагират силно емоционално.
Моралните норми, вградени в поведенчески модели, доказват не само степента на овладяване на нормите, но и реалното отношение към членовете на собствената група, към хората изобщо, животинския свят и природата. Моралът е мерило (мяра) за социалността като човечност (хуманност) и любов към всичко извън себе си. Ако социализацията е формиране и усъвършенстване на индивида в съответствие със собствените цели и социалните очаквания, то тогава светът ще представлява тоталност от индивидуалности, т.е. индивидуални различия. Така се стига до другата съществена функция на социализацията, респ. морала – формиране на принципи на толерантност към различията като гаранция за съвместното съществуване н индивидуалното оцеляване и развитие. Толерантността корелира толкова силно и положително с любовта, колкото с уважението (зачитането) на другия като социална реалност и индивидуалност. Моралът е не идентифициране на другостта, а нейното уважение. В света на хората моралът винаги е бил толкова важен за оцеляването им, колкото хлябът. Липсата на морал е вземала и взема повече човешки жертви от липсата на хляб.
Обикновено в проблема за моралното развитие и неговите стадии се разграничават три аспекта: 1) морално мислене или съждение, морален избор – как оправдаваш, интерпретираш, обосноваваш своя морален избор “защо си постъпил така”; 2) морално поведение – какво си извършил, вече консумираната постъпка; 3) морални чувства – удовлетвореност или неудовлетвореност от извършването на една или друга постъпка – проблемът за качеството на емоциите, за култура и социализация на чувствата, насочващи към едно или друго деяние.
Ж. Пиаже пръв изследва представите за морала в ранното детство и определя два стадия на моралното развитие: 1.МОРАЛЕН РЕАЛИЗЪМ, когато детето приема правилата за абсолютни, изначално присъщи; оценката на постъпките е според техния резултат, а наказанието — според нанесената вреда; думите на авторитета определя кое е справедливо; 2.МОРАЛЕН РЕЛАТИВИЗЪМ, когато правилата се осъзнават като договорени. Детето осъзнава наличието и на вътрешни променливи, затова оценката на постъпките взема предвид и мотивите и намеренията, а справедливостта се осъзнава като променяща се от ситуация в ситуация.
Теорията на Колберг. — На тази основа Л. Колберг обрисува по-детайлна картина на моралното развитие. Той разграничава 6 нива на аргументирането и способността за морални съждения (а не действия).
ПРЕДКОНВЕНЦИОНАЛЕН МОРАЛ: децата обикновено реагират според представите за добро и лошо, които са възприети в дадената култура. Те мислят в материален план (награди и наказания), като отчитат силата на авторитета.
1. „ще го направя, за да избегна наказанията“ — ориентиран е към физическото наказание и подчинението — детето не отчита интересите на другите, то следва наложените от авторитета правила, защото иска да избегне наказанието. 72% от съжденията на децата до 7 г. обикновено са такива.
2.“ще го направя, ако и ти направиш нещо за мен“ — това е мотивацията за просоциалното поведение на децата. Инструментално-релативиствка ориентация; първата прагматична децентрация и обръщане към другия. 32% от съжденията на децата до 7г.
КОНВЕНЦИОНАЛЕН МОРАЛ: личността се идентифицира с общността и интернализира правилата и очакванията на референтните други, на социалната система. Осъзнава се значението на социалния ред, моралността му има предимство пред всички други съображения.
3. „ще го направя, за да съм добър, да ме харесаш“ — съобразява се с междуличностните конвенции за доброто дете, важното е да го приемат, да поддържа позитивен образ. Нарастват от 8та до 10та година.
4. „ще го направя, защото го изисква законът, редът“ — истински конвенционален морал. Юношите мислят на това ниво.
!!! Ограничението е, че индивидуалните човешки ценности са в конфликт с правилата.
ПОСТКОНВЕНЦИОНАЛЕН МОРАЛ: субектът осъзнава, че социалните норми не са наложени, а са резултат на социален договор. Освен това човек осъзнава релативизма на моралните ценности. Става способен да отграничи основните човешки права и задължения, нещо, което е общо за всички култури. На този етап човек може да конструира универсални морални принципи, като диференцира своята морална екзистенциална гледна точка от правилата и очакванията на значимите други и общо от социалната система.
5.“ще го направя, защото се споразумяхме, така е най-добре за всички“ — обществен договор, съжденията в конституциите.
6. „ще го направя, защото такава е универсалната, общочовешка справедливост“ — постигнат е баланс между справедливостта и индивидуалните човешки права. Човек се съобразява не с написаните правила, а с вътрешно етичните норми, които намира за универсални.
Установяват се множество междукултурни различия (тези етапи са характерни за западните общества), както и междуполови.
Моралното развитие се осъществява в морални ситуации. Моралната ситуация е зададена от другия. Отговорността за другия е началото на моралността. Моралността не може да бъде сведена само до разума, емоциите или действията. Моралните ситуации изправят пред дилеми, които Аз-ът трябва да разреши и с това да защити своята същност.
Съществуват различни типове ситуации, в които моралността изявява себе си:
– Ситуации, в които Аз-ът е неволен свидетел на страданието на другия.
– Ситуации, в които Аз- ът е автор на постъпки, нараняващи другия.
– Ситуации, в които Аз-ът трябва да избира на кого и как да откликне, да избира между различни морални норми и правила.
Във всеки един от тези типове ситуации не е трудно да се открие присъствието на емпатията не само като преживяване на състоянието на другия, но и като мотив, задаващ постъпките на Аз-а.
Емпатията е непосредствен емоционален отговор в ситуации, в които Аз-ът е свидетел на страданието на другия; В ситуации на нараняване на другия емпатията се трансформира във вина;в ситуациите на избор емпатийната вина може да се допълни с емпатийно преживяване на несправедливостта, със симпатия, с емпатиен гняв и да повлияе на избора, с който Аз-ът ще изрази своята отговорност. Емпатията създава сигурност, усещане за взаимна принадлежност, за заедност, защото това е начин да се преживее и разбере това, което се случва с другия; или да се “Навлезе” във вътрешния свят на другия – чрез тези доближавания, другият получава възможност да премине зад своята граница, да схване себе си като нещо различно от себе си. Тя създава особено пространство, запълнено с взаимно признаване; със сигурност – другият може да изрази своите преживявания свободно – без безпокойство; доверие и обич, подтикващи към разбиране и саморазбиране, което е условие за самопреодоляване; емпатията е начин да бъда с другия, начин за непрекъснато изграждане на заедността. Емпатията е основана на близостта в опита, което прави възможно преживяването на чуждите преживявания. Чрез завръщане в преживяванията си, Аз разбирам преживяванията на другия в дадена ситуация. Моите преживявания не се преживяванията на другия, но изпитаните от мен преживявания ми дават възможност да разбера какво изпитва или може да изпита другия. При участието си в емпатията Аз–ът запазва съзнание за своите преживявания, като различни от преживяванията на другия. Аз–ът не загубва себе си в другия. Изпитваните емоции се преживяват от Аз–а като отговор на емоциите на другия. Чрез емпатията Аз засвидетелствам признание на другия. Емпатията засилва доверието. Другият осъзнава своите преживявания, остава открит за тези преживявания, предизвикан е да се отправи без страх към тяхното преосмисляне, да улови и най – нежните емоционални движения. Емпатията придава на постъпките на Аз–а смисъл чрез:
-изтръгването от безразличието към другия;
-поставянето на другия в ситуация, в която Аз–ът е отговорен, в която вече е отишъл отвъд безразличието;
-освобождаването на другия от света на баналното, всекидневното и поставянето му в ситуация на неповторимост, където другият е забелязан, отделен, обграден от външните посегателства. В срещите лице в лице емпатията изразява:
-засилена чувствителност към чувствата на другия; настроеност към нюансите на смислите;
-непосредствено преживяване на чуждото преживяване – емпатията не е знание за чуждото преживяване, а приживяване, което е отговор на това преживяване.
Аз–ът може да изпита чувства, които:
- са близки до чувствата, изпитвани от другия;
-са отдалечени от чувствата на другия; тези чувства издават по – дълбока съпричастност; моето преживяване не е като преживяването на другия; в моето преживяване другият няма да открие това, което е преживял – няма да открие отново безизходността на своя живот; моето преживяване е обогатяващо преживяване; тези чувства могат да се изразят като – притеснение, гняв, вина, безпокойство, обич, симпатия и др.
- другият не изпитва.
Всички тези чувства са емпатийни, защото са отклик на ставащото у другия, защото са свързани със ситуацията, в която се намира другият. Обвързаността на емпатийната съпричастност с жизнения път на другия се открива особено силно в две ситуации:
- когато другият не осъзнава своята жестока участ – ситуация на неизлечимо заболяване; при срещата с участта на другия Аз–ът може да изпита тъга и състрадание, независимо че другият може да не страда и да не подозира предстоящото страдание, което ще бъде неизбежно в оставащия му живот; тъгата и страданието за другия са причинени не от случващото се в тяхната среща, а от трагизма на живота, от неговата безизходност;
- когато другият е изправен пред смъртта – срещата със смъртта напомня за битието, за отговорността да живея малкото останал живот, да завърша делото на моя живот; в тази ситуация емпатийната съпричастност се изразява в споделянето на радостта, но това е радост, която никога не забравя тъгата от трагичната участ; това е радост, която е изпълнена с любов, която подкрепя другия в изпитваната радост като отговор на желанието да живее, радост, която напомня за живота, а не за смъртта, която крещи: аз никога няма да те изоставя сам в последното ти пътуване. Чрез емпатията Аз–ът запазва достойнството на другия. В ситуациите на неизлечимо страдание другият страда не само от своето страдание, но и от страданието, което причинява, измъчен от болката и тъгата, която открива в моите очи. В тези ситуации другият не иска да страдам, защото моето страдание напомня за изпитваното страдание и засилва угнетеността на ситуацията. Чрез радостта и любовта аз мога да освободя другия от страданието и да събудя жаждата за живот и спомените за отминалите щастливи дни. В тези ситуации емпатийната съпричастност достига до много сложни форми, в които страданието и тъгата се редуват с любовта, топлината и радостта, които напомнят на другия, че не е сам, че не е изоставен, че неговият живот не е бил напразен.
От анализа на алтруистичното поведение Хофман развива идеята за когнитивната основа на моралното поведение и обвързаността на когнициите с афективннте процеси. Емпатията, симпатията и вината са тясно свързани с когнитивното развитие и ролевото поведение, което също е когнитивно детерминирано. Когнитивното развитие обаче не е „чувството за Другия“, а представата за него. Чувството е афективно образувание.
Емпатията е афективна реакция спрямо дистреса на другия, аналогия на преживявания от самия индивид дистрес в подобна ситуация. Трансформацията на емпатията в симпатия протича на три етапа, свързани с трите равнища на когнитивното възприемане на Другия. Реакциите на първия етап се характеризират като „примитивни“, „пасивни“, „неволеви“, дори „неадекватни“. На втория етап вече може да се говори за адекватност на поведението. И едва на третия етап се формира симетрията, която мотивира разгърнатата и адекватна реакция, насочена към Другия. Нарастването на когнитивните способности помага първоначалното емоционално отношение към Другия да се трансформира в поведение към него. Социалната роля определя алтруистичните мотиви на поведение.
Когнитивните способности са предпоставка, по недостатъчно условие за морално развитие. Достигнатото равнище на когнитивно развитие обаче определя възприемчивостта на индивида за социални послания, защото според Дж. Аронфрид експерименталната парадигма за социализацията не може да внуши по-комплексни и автономни морални принципи у детето, което няма необходимия когнитивен капацитет. Тежките вродени или придобити психични разстройства препятстват включването на индивида или го изваждат от социалния контекст. От когнитивната готовност зависи кое социално въздействие е по-ефективно – забраната или поощрението, оценъчното съждение, правилата или принципите на поведение. И на трето място – когнитивното развитие е необходимо условие за усвояване на социалната информация, която в процеса на социалното учене непрекъснато се обогатява, преструктурира и преорганизира в съответствие с външните изисквания и вътрешните принципи, за да се постигне съгласуваност между индивидуалното поведение и социалните шаблони. Саморегулацията на личността, нейната самооценка и оценката на очакваните последици изискват определено равнище на когнитивно развитие. В същото време то не е достатъчно условие за морална реализация. Много често хората знаят нормите, но не ги спазват по различни индивидуални или произтичащи от груповата принадлежност причини.
Развиването на емпатийността е предпоставка за моралното развитие , тъй като емпатийната участност е предизвикателство към моралността на Аз-а – Аз съм изправен пред собствената си отговорност и пред разбирането, че аз не мога да бъда загрижен единствено за себе си. Едновременно с това осъзнавам , че моята емпатийна отзивчивост не е неизбежна и задължителна, че аз съм този, който избира дали да откликна, дали защитавайки себе си да поема отговорност за другия. Аз избирам дали да легитимирам себе си като морален – аз в срещата си с другия.
Времената на промени често пораждат чувството за криза и почти винаги – чувството за морална криза. Дезориентацията се проявява или като желание за връщане към традиционния порядък и норми(консервативно авторитарна нагласа), или като некритичен релативизъм („времената са такива”).И двата вида нагласи игнорират факта, че успешната морална социализация и трайното интернализиране на морални ценности минават през утвърждаването на рационалността, самостоятелното мислене и способността за оценка и самооценка. Многократно е посочвано, че моралната дидактика, неподкрепена от адекватни поведенчески модели и рационална аргументация, е не просто безплодна, а направо противопоказна.