Изразът на лицето като отражение на душевното и физическото състояние има важно диагностично значение. Спокойното и бодро изражение на лицето говори за сравнително добро общо състояние, за липса на силни болки или други мъчителни усещания. Страдалческият израз говори за тежко заболяване.
При някои болести изразът на лицето става характерен. Така различаваме:
- facies febrillis (фебрилно лице) – лицето е зачервено и тургесцентно, очите блестящи, устните сухи. Среща се при фебрилно болни;
- facies hectica – бузите са бледи, с рязко ограничена кръгла червенина по средата, очите са големи и блестящи със синкави кръгове около тях. Среща се при напреднала белодробна туберкулоза;
- facies dyspnoica – лицето е бледо, устните, върхът на носа и ушите са цианотични , носните криле се движат периодично при вдишването и издишването. Такова лице говори за дихателна недостатъчност и се среща при бронхиална астма, бронхиолит и др.;
- facies abdominalis s. Hippocratica – кожата на лицето е с бледосивкав цвят, студена, влажна. Очите са хлътнали, заобиколени с тъмни кръгове, носът е изострен, изразът е страдалчески. Среща се при тежки коремни заболявания – перитонит, илеус;
- facies mitralis (лице на болните от митрален порок) – по бузите има червеновиолетови петна, устните са цианотични. В някои случаи към цианозата се прибавя жълтеникав оттенък вследствие на увреждане на черния дроб. Тогава се говори за лице на Corvisart;
- facies nephritica – бледо, подпухнало лице с оток по клепачите. Среща се при болни от нефрит;
- facies lunata – кръгло като луна лице на болните от болестта на Иценко- Cushing;
- facies neurosa – кожата на лицето става ту бледа, ту червена. Забелязва се трепкане на лицевата мускулатура;
- масковидно лице – поради неподвижност на мускулите на лицето то има застинал израз, като че ли е покрито с маска;
- risus sardonicus (горчив смях) – поради гърч на лицевата мускулатура горната част на лицето има трагичен израз, а поради оголването на зъбите се получава впечатление за смях. Среща се при тетанус.
„Научи се да осъзнаваш чувствата си. Тове е умение, което ще ти трябва за цял живот.”
Емоциите са част от човешкото съществуване. Никой не може да предотврати всички отрицателни емоции. Никой не може да изпитва непрекъснато само положителни чувства. Нормално е да се гневим, когато някой се възползва от нас. Нормално е да скърбим, когато загубим любим човек. Такива реакции са естествени, те са здравословни.
Нездравословно е потискането на емоциите, превръщането на гнева, който винаги е краткотраен, в негодувание, което определено е с дълъг и доста нездравословен срок на годност.
Законът за емоционалният избор ни учи да признаваме чувствата си, но също так и да не се поддаваме на въздействието на отрицателните емоции. Законът за емоционалният избор изисква да изпитваме цялата гама от емоции, които съпровождат нашия живот. Но да не забравяме, че емоциите въздействат върху физическото ни здраве, т.е от правото на свободен избор следва, че ние избираме какви емоции да изживяваме; от това какви емоции изживяваме, зависи нашето здраве.
Законът за единното цяло учи, че тялото, умът (който поражда емоциите) и духът действат заедно, съвместно, като екип. Затова всяка мисъл, дума и реакция се отразяват върху общото ни здраве и благополучие. Т.е. всяка емоция въздейства не само на емоционално, но и на физическо, и на духовно ниво.
Фактът си е факт. Но какво ще бъде емоционалното ни отношение към него, зависи единствено от нас. Ако направим само една единствена промяна в начина, по който възприемаме дадена ситуация, ще се окаже, че сме сменили не само емоционалния си светоглед, но сме въздействали върху физиологичното и духовното си състояние.
Законът за емоционалния избор притежава огромна сила. Той открито се противопоставя на традиционните съвети и на психотерапията; той твърди, че не е необходимо да разберем произхода на негативните си мисловни модели или на тяхната обусловеност в най-ранното ни детство. Законът за емоционалният избор твърди, че можем да обърнем нещастния си живот в щастлив не само чрез ровене из минали събития. Защото законът за емоционалният избор е част от всички 22 неоспорими закона за Съвършеното здраве, а те действат като съвкупност; т.е. както мисълта определя емоциите и въздейства върху тялото и духа, така тялото и духът въздействат на емоциите. Различното поведение води до различни мисли, а те от своя страна водят до различни резултати. Тялото влияе на ума, а той – на духа. Всяка предлагана граница между тези елементи на цялото подлежи на оспорване. Те работят като единно цяло. Ние ги контролираме. И точно в това се състои Законът за емоционалния избор : ние можем да избрираме, за да проявим необходимата активност.
Законът за емоционалния избор не предполага, че никога не трябва да изпитваме гняв, връждебност или друга негативна емоция. Той не препоръчва винаги да сме спокойни и дори безпристрастни, или да приемаме всичко. Законът ни учи да не превръщаме негативни емоции в хронични състояния, които водят до т.нар. токсичен стрес (стресорни увреждания). Същността му е в поемането на лична отговорност за собствените ни настроения. Кратка разходка, хубава музика, смешен филм – това не е бягство от проблема; това означава да дадем почивка на самите себе си; да не се оставим да ни завладеят емоции, които не само няма да решат проблема, а ще ни осигурят язва, високо кръвно налягане или инфаркт.
Законът за емоционалния избор е предизвикателство към самите нас. Вместо да се отдаваме на негативна емоция, можем да излезем и да походим. Тялото ще се притече на помощ на емоциите и ще помогне натрупаната обида, гняв или напрежение да се излеят по здравословен начин. Вместо да се вторачваме върху собствените си проблеми, от задънената улица, в която сме се озовали, може би е по-добре да помогнем на някого да се справи със собствените си проблеми. Вместо да наливаме масло в огъня на ненавистта в отношенията, може би по-добре (и по-здравословно ) е да простим. С други думи: вместо да се предаваме и да се отпуснем в липсата на енергия; вместо да се откажем от действие или пък да търсим отмъщение, може би е време да направим нещо по-различно от досегашните си навици, по силата на които реагираме стереотипно, по навик.
Дори хроничният страх и осакатяващото безпокойство могат да бъдат повлияни от Закона за емоционалния избор. Страховете, които парализират, обикновено са силно преувеличени или се основават на фалшиви доказателства. Ние им придаваме сила, като приемаме, че изходът ще е най-ужасният. Ние отказваме да се противопоставим на собствените си страхове. Колкото повече бягаме от страха, толкова повече той ни завладява. Най-ефикасният изход е да се противопоставим, да се конфронтираме с опасенията и безпокойствата си.
Срещни се със страха. Погледни го в очите. Опознай го. Страшна е неизвестността и бягайки от страха, ние не си даваме възможност да опознаем това, от което се страхуваме. Познатото вече не е толкова страшно- то е познато.
Колкото повече избирате да се срещнете със страха, толкова повече победи ще печелите; толкова повече ще се увеличава доверието ви във самите себе си.
Последователното прилагане на Закона за емоционалния избор изгражда вътрешна сила, която е непоколебима. Това е себеуважение от най-добро и най-висше естество. Чрез него измерваме себе си и безграничния си потенциал.
Миеломната болест представлява плазмоклетъчна парапротеинемична ретикулоза. Среща се често и засяга предимно мъже в напреднала възраст.
Етиологията е неизвестна. Болестта се състои в разрастване на ретикулните клетки в костния мозък, от които произлизат плазматичните (миеломни) клетки. Те секретират парапротеини – анормални белтъци. Разрастването на миеломните клетки в костния мозък води до поражение на костите, предимно плоските. В плоските кости се установява хиперплазия на плазматичните клетки във вид на възли. Тези разраствания узурират костите и могат да доведат до спонтанни фрактури. Почти винаги се засягат и бъбреците поради отлагане на парапротеини в тях – миеломен бъбрек.
Клиничната картина се характеризира с изменения от страна на костите, кръвта, бъбреците и обмяната на веществата. В началния период болните се оплакват от болки в костите. Болките се дължат на деструктивните промени в периоста вследствие разрастването на миеломната тъкан. Поради тези болки заболяването се смесва с ревматизъм или нефрит. Могат да се появят спонтанни фрактури на някои кости. При рентгеновото им изследване се откриват просветлявания (дефекти) с кръгла форма и размер от няколко мм до 1-2 см в диаметър. Това особено ясно личи при рентгенография на черепа. Получава се картината на „ кост, проядена от молци”.
Кръвната картина се характеризира с анемия и поява на миеломни клетки в периферната кръв. Миеломните клетки се намират в по-голямо количество в костномозъчния пунктат. Клетките имат ексцентрично разположено ядро и пенеста протоплазма. РУЕ е много силно ускорена вследствие на измененото съотношение албумини – глобулини в полза на глобулините. В края на заболяването, броят на тромбоцитите се намалява и тогава се появяват хеморагии.
Патологичните парапротеини, минавайки през бъбречния филтър, се отлагат в каналчетата и дават т.нар. миеломен бъбрек. Клиничните симптоми на бъбречното увреждане са наличието на белтък в урината, на повишена азотна задръжка и бъбречна недостаъчност.
Каузално лечение на болестта не съществува. Прилагат се сарколизин, ендоксан, рентгеново облъчване и др. , но без съществени резултати. Болестта завършва със смърт в течение на 3-4 години.
Величината на артериалното кръвно налягане зависи главно от три фактора:
- от силата на съкръщението на сърцето;
- от обема и състава на кръвта намираща се в артериите;
- от тонуса на артериалните стени.
Артериалното налягане е най-високо през време на систолата на сърцето, когато в артериите се изтласква кръвта от лявата камера. Това е т.нар. систолично или максимално кръвно налягане. През време на диасистолата поради това, че кръвта от артериите преминава в капилярите, кръвното налягане спада. Това налягане се нарича диастолично или минимално. Разликата между систоличното и диастоличното налягане се нарича амплитуда на кръвното налягане.
Измерването на артериалното кръвно налягане се извършва най-често със сфигмоманометъра на Рива Рочи. Това става по следния начин – маншетата на апарата се поставя на мишницата на ръката, така че да стои на едно хоризонтално равнище със сърцето. Болният може да седи или да лежи, но трябва да бъде спокоен. За отчитане на налягането си служим с аускултационния метод на Коротков – посредством помпата повишаваме налягането в манометъра, а следователно и в маншетата, достигайки над очакваното максимално налягане. Същевременно със слушалка, поставена в кубиталната ямка, аускултираме. Когато налягането е над систоличното, брахиалната артерия е напълно компримирана, кръв не протича и ухото не чува нищо. При намаляване на налягането идва момент, когато през артерията преминава пулсова вълна и ухото чува един слаб тон. Величината на живачния стълб, отчетена именно при чуването на този пръв тон, посочва максималното налягане. В този момент налягането в маншетата е почти равно(малко по-ниско) от това в артерията, което позволява на стените на артерията да се отлепят и да пропуснат пулсовата вълна. Като продължаваме да намаляваме налягането в маншетата чрез изпускане на въздуха от апарата, чуваме засилващи се шумове от протичането на кръвта през стенозираната артерия. После шумовете рязко отслабват и скоро изчезват напълно. Моментът на рязкото отслабване на шумовете показва, че артерията вече не е стеснена и кръвта в нея протича свободно. Височината на живачния стълб в този момент ни дава стойността на минималното или диастоличното налягане.
Артериалното кръвно налягане се изразява в дроб с числител систоличното налягане и знаменател – диастоличното. Съществуват различия относно нормалните стойности на кръвното налягане. Приема се, че нормалните стойности на систоличното кръвно налягане за мъже са 110-140 мм Hg, а за жени – 100-140 мм Hg. Нормалните стойности на диастоличното налягане са 60-90 мм Hg. При някои болни може да има разлика в налягането на лявата и дясната ръка, поради което е добре да се проверява налягането и в двете ръце. Често, особено при нервни хора, първото измерване на кръвното налягане дава по-високи цифри от следващото. Поради това се препоръчва измерването да се повтори и да се вземе за нормална по-ниската стойност.
Отклонения на артериалното кръвно налягане от нормата се срещат често. Повишеното кръвно налягане се нарича хипертония. Краткотрайно повишаване на кръвното налягане може да има при физически и душевни напрежения, при остри болки, при бързо изкачване на голяма височина и др. Трайно повишаване на кръвното налягане има при бъбречни забалявания и при едно самостоятелно заболяване, наречено хипертонична болест. Намаление на кръвното налягане( хипотония) се среща при сърдечна слабост, загуба на кръв, инфекциозни заболявания и др.
Тениите обитават тънкото черво на човека. Те се състоят от глава ( сколекс) и много членчета (проглотиди). Главата притежава смукалца, с помощта на които тенията се залавя за лигавицата на червото.
При говеждата тения заразяването на човека става при употреба на недобре опечено или сварено говеждо месо, съдържащо цистицерките на паразита. Говеждата тения има дължина от 4 до 12 метра. Главичката и е с 4 смукалца. Проглотидите са над 1000. Яйцата на тенията чрез изпражненията замърсяват почвата и могат да попаднат в храносмилателния тракт на говедата, където се развиват в ембриони. Ембрионите се разнасят в мускулите на животното, като се превръщат в мехурчета, наречени цистицерки. Когато човек консумира заразено месо, цистицерките се развиват в червата в зряла тения.
Свинската тения също живее в тънките черва на човека, достига дължина до 2 м и съдържа до 1000 проглотиди. Разпространението на заразата става чрез замърсяване на почвата с човешки изпражнения, съдържащи яйца от тения. Погълнати от свинята, яйцата по кръвен път се разнасят във вътрешните и органи и мускули, където се превръщат в цистицерки. Когато човек консумира сурово или недобре опечено свинско месо, цистерките достигат до червата и се развиват в зрял паразит.
Клиничната картина на говеждата и свинската тения е сходна. Понякога заболяването може да протече напълно безсимптомно. По-често обаче се наблюдават явления от страна на стомашно-чревния тракт – намаление на апетита, гадене, болки около пъпа, понякога диарии или запек. От страна на нервната система се отбелязва раздразнителност, главоболие, виене на свят, лош сън.
При някои болни може да има умерена хипохромна анемия. Еозинофилия в кръвта се среща рядко.
Протичането обикновено е благоприятно. По-лоша прогноза има т.нар. цистицеркоза. Тя се развива при хора, които имат свинска тения и се самозаразяват с яйцата на тенията. Яйцата могат да попаднат чрез кръвообръщението в мозъка или очите и да дадат тежки прояви.
Диагнозата се поставя чрез изследване на изпражненията за яйца на паразитите.
Профилактиката се състои в строг ветеринарен контрол на говеждото и свинското месо, лична и обществена хигиена и повишаване на санитарната култура на населението.
Перитонеумът (коремница) има голяма повърхност (1,7 – 1,8 кв.м), която е почти колкото повърхността на тялото. Различават се париетален и висцерален лист на перитонеума. Висцералният лист обвива всички коремни органи. Нормално между двата листа на коремницата има съвсем малко количество серозна течност. Заболяванията на перитонеума са главно възпалителни и се наричат перитонити.
Острият дифузен перитонит най-често представлява усложнение на различни заболявания на коремните органи – гноен апендицит, перфорирала язва на стомаха или 12-пръстника, гнойно възпаление на жлъчния мехур и др. Причинители на възпалението са колибактерии, стрептококи, ентерококи, пневмококи и др. Рядко може да се срещне аспетично възпаление на перитонеума, причинено от излив в коремната кухина на жлъчен или панкреатичен сок. Възможно е инфектирането на коремницата и по хематогенен път при сепсис, пневмония, ангина. Остър перитонит може да настъпи и при нараняване на коремната стена.
Острият перитонит се развива бързо. Висцералният и периеталният перитонеум са хиперемични, оточни. Повърхността им е мътна и покрита с фибринозни налепи. На места се виждат точковидни кръвоизливи. В перитонеалната кухина се събира ексудат, който има различен характер – серозен, серо-фибринозен, гноен, хеморагичен. Болните усещат силни болки в корема. Болката има постоянен характер и се засилва при натиск и движение. При перфоративния перитонит болката е много силна и има пробождащ характер – кинжална болка. Едновременно с това се явяват хълцане, гадене и повръщане. Вследствие на паразета на червата болните не изпускат газове и дефекацията спира. Температурата се повишава, като може да достигне много високи стойности.
При обективното изследване се установява бледа кожа, покрита със студена лепкава пот. Чертите на лицето са изострени. Коремът е опънат и твърд – мускулна защита. В следващите дни, когато в коремната кухина се набере ексудат, се установява притъпление в хълбочните области. Дишането е ускорено. Сърдечната дейност и пулсът са ускорени. Кръвното налягане е ниско. В кръвта се установява левкоцитоза, която може да достигне 15 000- 20 000 и повече. РУЕ е ускорена.
Ако не се направи своевременно операция, общото състояние на болния бързо се влошава. Езикът става сух, обложен, болните изпитват силна жажда, повръщанията се засилват, сърдечно-съдовата недостатъчност нараства и настъпва смърт за няколко дни.
Прогнозата на острия дифузен перитонит е много сериозна. Смъртността е голяма. Лечението е хирургическо. В днешно време благодарение на антибиотичното лечение и ранното оперативно вмешателство прогнозата е значително по-добра.
Профилактиката се състои в своевременно и системно лечение на всички гнойни възпаления на коремните органи.
Колит се нарича възпалението на дебелото черво, което е едно от най-честите заболявания на стомашно-чревния тракт.
Възпалението се причинява от инфекциозни агенти, най-често от дизентерийните бактерии, но също и от стрептококи, стафилококи, патогенни коли-бактерии и др.
Причина за развитието на колит са нормалните обитатели на дебелото черво, които при определени условия стават патогенни. Колити могат да се наблюдават и при някои инфекциозни заболявания – коремен тиф, грип, пневмония и др.
Роля за развитието на колитите играе и неправилното хранене – прехранване, приемане на груба и дразнеща храна, недостатъчно дъвкане и др. За развитието на колитите способстват и стомашната ахилия, хипосекрецията на панкреаса, функционални и възпалителни заболявания на тънкото черво, запека и др.
Различните екзогенни интоксикации ( отравяне с олово, арсен, злоупотреба с очистителни лекарства, уремични състояния), хранителна и медикаментозна алергия също могат да бъдат патогенични фактори.
Колитите се делят на остри и хронични. Острият колит почти винаги е съчетан с възпаление на тънкото черво (ентероколит).
В зависимост от локализацията на патологичния процес, хроничният колит се разделя на:
- дифузен – възпалението засяга повече или по-малко цялото дебело черво;
- сегментарен – възпалението се локализира в отделна част на дебелото черво.
Различават се катарален, фибринозен и язвен колит. При катаралната форма лигавицата на дебелото черво е хиперемична и оточна. Повърхността и е покрита със слуз, а на места се откриват повърхностни ерозии. Фибринозният колит се характеризира с налепи по лигавицата на червата. При язвеният колит се наблюдават язви с различна големина и кръгла форма, обхващащи лигавицата и субмукозния слой.
Кардинален симптом на дифузния колит са диариите. В някои случаи може да има запек или сменящи се периоди на диария и запек. Диарията при болните от колит се появява при различни условия – при психични вълнения, простуда, след грешка в диетата и др.
Болните се оплакват от болки в корема, които могат да бъдат тъпи или присвиващи. Нерядко се наблюдава гадене, намаляне на апетита, оригвания. При част от болните се наблюдава и раздразнителност, главоболие, лош сън.
Общото състояние на болните обикновено е добро. При изследване на корема се установява болезненост при палпация по хода на дебелото черво, което е спастично свито. Изпражненията са кашави или твърди, като винаги в тях има слуз.
За сегментарен колит се говори тогава, когато възпалението засяга определена част от дебелото черво. Описват се следните сегментарни колити :
- тифлоколит – възпалението засяга сляпото черво;
- сигмоидит – локализацията на процеса е в colon sygmoideum;
- трансверзит – възпален е colon transversum;
- проктит – възпаление на правото черво.
Клиничната картина на сегментарните колити се изразява с болки, локализирани в съответната част на дебелото черво, диария или запек. Тифлоколитът може да дава картина, подобна на апендицит. Болните от проктит имат много често позиви за дефекация – 10-20 пъти в денонощие, като изхождат почти само слуз и кръв.
Хроничният язвен колит е тежко заболяване, нерядко завършващо със смърт. От него боледуват жени и мъже на възраст 20-50 години. Причините за появата на хроничния язвен колит не са изяснени. В една част от случаите той се развива след боледуване от дизентерия. Заболяването се свързва с действието на различни инфекциозни агенти – ентерококи, коли-бактерии, вирусна инфекция и др. Наличието на дизбактриоза в червата съпътства заболяването, но не е негова причина.
Съществува мнение, че хроничният язвено хеморагичен колит е алергично заболяване. В полза на това говорят свръхчувствителността на болните към някои храни, както и съществуването у болните на други алергични прояви.
Основно значение в етилогията и патогенезата на заболяването се придава на разтройствата в дейността на централната нервна система. Язвеният колит се среща по-често при психично лабилни хора след нервни пренапрежения или психотравми. Често при болните се откриват нервно-вегетативни разтройства.
Язвеният колит се локализира предимно в крайните части на дебелото черво и ректум-а; по-рядко обхваща цялото дебело черво. Лигавицата на червото е зачервена, набъбнала и лесно кърви при допир. По нея се образуват язви с различна големина и дълбочина. Заболяването започва бавно, постепенно. Болните се оплакват от присвиващи болки в корема и диария. Изпражненията са кашави или кашаво-течни и съдържат много слуз, гной и кръв. Болестта протича с периоди на изостряния и ремисии. Изострянията често се причиняват от психични пренапрежения или грешка в диетата. В тези периоди температурата се повишава, болките и диарията се усилват. Изследването на кръвта показва хипохромна анемия, ускорена РУЕ, хипопротеинемия, понякога левкоцитоза. Протичането на заболяването е хронично. При хроничният язвен колит се правят кръвопреливания. Оздравяване се наблюдава рядко. Смърт може да настъпи от изтощение, пробив на червата и др.
Профилактиката на колитите се състои в своевременно разпознаване и лечение на острите състояния, рационално и правилно хранене, поддържане в добро състояние на дъвкателния апарат и стомаха.
„Не е важно какво ти се случва; важно е ти какво правиш в този случай.” У. Митчел
Основен принцип на холистичното здраве е, че множество физически заболявания идват поне частично в резултат на емоционално, психологическо и духовно претоварване и безпокойство. Това претоварване е точното определение на токсичния стрес.
Законът за устойчивост на стреса гласи, че трябва да имаме положително отношение към стреса и да не допускаме до себе си дистреса. Липсата на стрес всъщност означава смърт, тъй като по дефиниция стрес е готовността на организма за действие. Дистрес е стрес, преминал границата на възможностите на организма, поради което настъпват т.нар. стресорни увреждания.
Стресът е неразделна част от живота. Проблемът не е в стреса, а в отношението ни към себе си и към живота. Проблемът е в дистрес-а(токсичен стрес). Той е двупосочна улица- стресорните увреждания могат да настъпят както при много силни негативни, така и при много силни позитивни изживявания. Човек трябва да знае границите на своите възможности.
Всеки има своите симптоми, с които организмът го предупреждава за настъпването му. Законът за устойчивост на стреса включва разпознаването на предупредителните сигнали. Да се научиш да слушаш организма си е може би едно от най-важните условия за постигане на Съвършено здраве. Второто най-важно нещо е промяната. Без осъзнаване на необходимостта от промяна и нейното реализиране няма изцеление. Не винаги можем да контролираме обстоятелствата, но винаги можем да контролираме реакцията си спрямо обстоятелствата. Съзнателно избиране на активна позиция е третото, най-важното нещо при прилагането на Закона за устойчивост на стреса:
Законът за устойчивост на стреса има две изисквания към всеки един от нас:
- да променим начина, по който възприемаме проблемите;
- да променим начина, по който приемаме самите себе си.
Ефектът от изпълнението на тези две изисквания се проявява на малки стъпки, без парадност.
Ако приемем проблема като предизвикателство, с което можем да се справим – ние сме осъществили промяната. Ако приемем проблема като заплаха, която ни парализира и с която мислим, че не можем да се справим, предстои ни да вземем важно решение: да останем жертва на обстоятелствата или да се превърнем в активна личност, умееща да се справя с обстоятелствата.
Законът за устойчивост на стреса предлага напълно естествен начин за извършване на промяната, като залага на вроденото ни любопитство. Каквато и да е ситуацията, ние проявяваме вроденото си любопитство. Това активно любопитство ни подтиква да вярваме, че можем да се справим със ситуацията, като й въздействаме. За да го направим, ние пускаме в ход силата на собствената си личност. И изведнъж се оказва, че обстоятелствата и ситуациите не са чак толкова голяма заплаха, а нещо, което може дори да бъде от полза за развитието на личността. В резултат се получава устойчивост към токсичния стрес. Единственото, което правим, е че приемаме ситуацията като предизвикателство и залагаме на силата в себе си. Характерните черти на човека, устойчивост на стреса са:
- контрол;
- предизвикателство;
- ангажираност.
А това означава, че развитието на тези качества участва в промяната ни към стресоустойчива личност. Променяйки личното си отношение към ситуацията, ние придобиваме контрол над нея. От заплаха стресът се превръща в предизвикателство. Когато се ангажираме с действие, стресиращата ни ситуация става подвластна на нашето въздействие. Най-точно го е казал Дон Хуан: „Основната разлика между обикновения човек и воина е, че воинът приема всичко като предизвикателство, докато за обикновения човек то е или благословия, или проклятие.”
Най-ценното качество на личността, устойчива на стрес, е способността й да упражнява контрол.
Типичната реакция спрямо стреса е страх. Особено силно се проявява при животозастрашаващите болести. Страхът завладява, страхът демобилизира; не контролираме повече живота си; не виждаме за какво да се хванем. Психологигическият портрет на болния от рак включва липсата на контрол върху собствения си живот – присъдата е изречена, болният може единствено да чака нейното изпълнение, без да е в състояние да направи каквото и да е. Но има оцеляващи раково болни, които се отличават по това, че запазват чувството за контрол върху собствения си живот.
Когато става дума за контрол, това не е контрол над ситуацията или обстоятелствата. Става дума за контрол над собствените ни реакции. Ние не винаги можем да контролираме обстоятелствата, но когато контролираме реакциите си, ние контролираме собствения си живот. В това се състои Законът за устойчивост на стреса.
Лимфосаркомът представлява злокачествен тумор на лимфните възли. Среща се по-често при мъже в зряла възраст. Обикновено се засяга една група лимфни възли, и то най-често шийните, медиастиналните или абдоминалните. Макроскопски възлите са увеличени, плътни, сраснали помежду си. Хистологично се намират клетки, отговарящи на лимфоцитите, но с изразен полиморфизъм, атипизъм и митози на ядрата. Устройството на лимфния възел е нарушено и фоликулите и синусите не личат ясно. В напредналите стадии във вътрешните органи се наблюдават инфилтрати от лимфоидни клетки.
Клиничната картина на лимфосаркома е много разнообразна. Началните прояви са увеличаване на лимфните възли на шията, подмишниците или ингвиналните гънки. Възлите срастват помежду си в пакет, срастват и с кожата и стават неподвижни. Консистенцията им е плътна. При медиастиналната форма настъпва притискане на съседните органи, което води до задух, дисфагия, парализа на нерви и др. За обдоминалната локализация са характерни болките в корема и кръвоизливите от червата. При всички форми постепенно се развиват анемия, кахексия, повишена температура. Понякога са увеличени слезката и черния дроб. Кръвната картина е нехарактерна. Левкоцитите са нормални по брой или леко увеличени. Лимфоцитите прогресивно намаляват. РУЕ е ускорена. Диагнозата се осигурява с биопсия на лимфен възел.
Лимфосаркомът протича злокачествено и завършва със смърт в течение на 1-2 години. Чрез подходящо лечение животът на болните може да се продължи за известно време.
Лимфосаркомът е извънаредно чувствителен към рентгенови лъчи и след облъчване се получава забележителен резултат – лимфните възли се стопяват и изчезват. За съжаление резултатът е нетраен и настъпват рецидиви. Прилагат се и химиотерапевтични средства без особен ефект.
Всяко вещество, което, попаднало в организма, предизвиква образуването на антитела, се нарича антиген. Антигенът се състои от две части: едната е белтъчна и тя именно притежава способността да образува антитела; другата е безбелтъчна и обуславя специфичността на антигена.
Антителата се образуват главно в ретикуло-ендотелната тъкан на слезката, черния дроб, лимфните възли, костния мозък. Според вида на реакцията in vitro антителата се делят на аглутинини, лизини, опсонини, преципитини, комплементосвързващи и др.
Наличието на антитела в организма не означава още болест. Съществуват допълнителни, засега още неизвестни фактори, които при наличие на антитела осъществяват болестни процеси.
Установено е, че собственият белтък на организма може под влияние на различни фактори да се видоизмени така, че да придобие антигенни свойства (да стане чужд). Превръщайки се по такъв начин в автоантиген, той предизвиква образуване на автоантитела. Автоантителата, встъпвайки в реакция с автоантигените, могат да доведат до разрушаване на клетки и по такъв начин се причинява болестно състояние.
По своето действие автоантителата се делят на аглутиниращи, хемолизиращи и сенсибилизиращи. В зависимост от това, при каква температура се получават реакциите автоантигени – автоантитела, последните биват студови ( проявяват действието си при температура +4 градуса C) и топлинни – действат при 37 градуса C.
Антителата могат да бъдат фиксирани на кръвните клетки или да се намират свободно в кръвната плазма. Откриването на свободните антитела е възможно с реакцията на Coombs.
Понастоящем е известно съществуването на много антиеритроцитни антитела, които имат определено значение в патогенезата на хемолитичните анемии. Известни са и антилевкоцитни и антитромбоцитни антитела и се проучва тяхната роля за възникването на левкозите, агранулоцитозите и други патологични състояния.