При увреждане на чернодробната тъкан се уврежда и нейната функция. Слабите степени на нарушение на чернодробната функция не дават установими клинични прояви. В такива случаи само функционалните проби дават известни отклонения от нормата.
Черният дроб притежава големи функционални възможности. Редица заболявания, при които настъпват локални промени в черния дроб, протичат без нарушение на чернодробните функции – те се поемат от здравата тъкан. За да настъпи чернодробна недостатъчност, трябва големи части от черния дроб да бъдат обхванати от болестния процес.
Към проявите на чернодробната недостатъчност се отнасят безапетитието, главоболието, лошият вкус в устата, трудното храносмилане и проявите от страна на нервната система – главоболие, безсъние и др.
Симптом на чернодробната недостатъчност е и склонността към кръвоизливи. Такива може да има по кожата, от носа, стомашно-чревния тракт и др. По-тежките форми на чернодробната недостатъчност протичат обикновено с жълтеница.
Най-тежката форма на чернодробна недостатъчност се изразява в т.нар. чернодробна кома. Най-често тя се среща при чернодробната цироза и тежките форми на вирусния хепатит. Може да се наблюдава и при други тежки чернодробни заболявания – рак на черния дроб, интоксикации с фосфор, арсен и др. Провокиращи комата фактори могат да бъдат интеркурентни инфекции (грип, пневмония), употреба на алкохол, грешки в диетата и др.
Патогенезата на хепаталната кома не е точно уяснена. В основата на нейния механизъм лежи невъзможността на увредената чернодробна клетка да синтезира постъпилите от червата хранителни вещества, вследствие на което в кръвта постъпват редица междинни продукти, които оказват токсично действие върху нервната система. Голямо значение за патогенезата на хепаталната кома имат смущенията в обмяната на белтъците. В организма се натрупват аминокиселини, амоняк и други междинни продукти. Особено значение за развитието на хепаталната кома напоследък се отдава на натрупването на амоняк в кръвта. Смята се, че той действа токсично върху клетките на нервната система, които са особено чувствителни към него.
Установено е, че при хепаталната кома чернодробните клетки обедняват на гликоген, което говори за разтройство и на въглехидратната функция.
Съществува мнение, че при тежката чернодробна недостатъчност, която обикновено протича с жълтеница, в кръвта се натрупват някои от съставките на жлъчните киселини, на които се преписва роля в развитието на комата. Установено е, че повишеното съдържание на жлъчни киселини в кръвта води до забавяне на пулса, понижение на кръвното налягане, кожен сърбеж, безапетитие и др.
Хепаталната кома настъпва обикновено постепенно, като се предхожда от прекоматозно състояние – хепатаргия. През време на прекомата болните се оплакват от безапетитие, повръщания, слабост, сънливост. Понякога болните могат да бъдат възбудени, но скоро след това изпадат в психична депресия.
При обективното изследване се намира интензивно жълто оцветяване на кожата. Кръвният билирубин и билирубинът в урината са силно повишени. По кожата и лигавиците често се наблюдават кръвоизливи. Кръвоизливи може да има и от вътрешните органи. Езикът на болните е оцветен червено, дъхът им е с неприятна миризма. Черният дроб обикновено е уплътнен и намалява по обем. Често е увеличена и слезката. Функционалните чернодробни проби са силно положителни. Пулсът отначало може да бъде забавен, но после става ускорен и мек. Кръвното налягане се понижава. Постепенно се развиват явления на сърдечно-съдова слабост.
С настъпване на комата съзнанието на болните се изгубва, рефлексите изчезват и настъпва смърт.
При вирусните пневмонии възпалението се локализира в периалвеоларната и перибронхиалната съединителна тъкан и едва след това може да премине в алвеолите.
Инфекцията прониква в белия дроб по аерогенен път чрез пръските на боледуващи от вирусна пневмония хора. През бронхите и алвеолите вирусът преминава в интерстициалната тъкан на белия дроб, където се образуват възпалителни инфилтрати.
Пневмоничните огнища са разположени перибронхиално и около кръвоносните съдове и се състоят предимно от мононуклеарни клетки (моноцити и лимфоцити). Алвеолите са изпълнени с въздух, в други случаи са колабирали или отчасти запълнени с ексудат. Стените на бронхиолите и малките бронхи също са инфилтрирани с мононуклеарни клетки.
От ПАП боледуват главно млади хора. Понякога се развиват малки епидемии от тези пневмонии в училища, казарми. Болестта започва обикновено постепенно с несилна суха кашлица, главоболие, общо неразположение. Симптомите на интоксикация най-често не са силно изразени, така че някои болни остават на крака, други лягат на легло, но не се чувстват тежко болни. Температурата достига 38-39 градуса, но често е субфебрилна. Втрисания се срещат рядко. Много болни се оплакват от болки в гърдите, но това не са бодежи, а миалгии (мускулни болки).
Общото състояние е слабо увредено. Лицето е умерено зачервено, езикът най-често не е обложен. Дишането не е учестено. Липсват диспнея и цианоза. Експекторацията е оскъдна, слузна или слузно-гнойна.
При изследване на белите дробове се получават оскъдни физикални данни. Това се обяснява с интерстициалната локализация на възпалението, при което алвеолите и бронхите са слабо ангажирани. Перкуторният тон е ясен. Чуват се оскъдни сухи или влажни хрипове, локализирани в едната белодробна основа или парахилерно. Рентгеновото изследване на белите дробове дава по-богати изменения. Виждат се инфилтрати с различна големина от 2 до 6 см в диаметър, разположени около хилуса и към основата на белия дроб. Плътността на сянката е малка, така че през нея се виждат сенките на ребрата и големите кръвоносни съдове. В други случаи рентгеновите изменения имат характер на повлекла, които изхождат ветрилообразно от хилуса. Инфилтратите се разнасят обикновено в течение на 1-3 седмици, никога не нагнояват и не се разпадат. Не дават плеврални реакции. Кръвната картина е нормална. РУЕ е нормална или леко ускорена.
Болестта трае 1 или повече седмици и по правило завършва с оздравяване. Усложнения се срещат крайно рядко.
За диагнозата е важна т.нар. реакция за студова аглутинация. У боледуващите от ПАП се образуват аглутинини, които аглутинират на студено(4 градуса C). Реакцията се смята специфична за това заболяване, въпреки че в някои случаи може да бъде положителна и при други болести. Особено доказателно е нарастването на титъра на аглутинацията през време на боледуването.
Чревните паразити са многобройни и разнообразни. У нас най-често се срещат кръглите глисти ( nematodes) и плоските панделковидни червеи (cestodes).
Аскаридозата е широко разпространена паразитоза. Причинява се от ascaris lumbricoides. Аскаридите паразитират в тънките черва на човека. Женските са дълги 20-40 см, а мъжките – 15-20 см. Женските аскариди отделят от 15 000 до 200 000 яйца в денонощие, които се отлъчват с изпражненията и замърсяват почвата.
Заразяването става чрез поглъщане на яйца, посредством недобре измити зеленчуци или нечисти ръце. През стомаха личинките преминават в тънкото черво, пробиват чревната стена и чрез кръвоносните съдове попадат в порталното кръвообръщение. Миграцията на личинките продължава през черния дроб, долната празна вена, дясната половина на сърцето и белодробната артерия до белодробните алвеоли. Там те престояват около 2 седмици, нарастват на големина и чрез бронхите и трахеята стигат до фаринкса, откъдето се поглъщат и отново попадат в тънкото черво. Паразитите се хранят с чревното съдържимо и слузта на чревната лигавица. Броят на аскаридите може да достигне до няколко десетки и дори стотици.
Болестта се среща по-често при децата. Понякога тя протича безсимптомно и се установява само ако се намерят глисти в изпражненията. В други случаи има разнообразни клинични прояви. Симптомите биват общи (рефлекторни или вследствие на интоксикация) или местни от дразненето на червата. Общите симптоми се изразяват с главоболие, капризен апетит, усилена саливация, гадене или повръщане. Понякога болните се оплакват от болки около пъпа, запек или диарии. При масово натрупване на глисти може да се стигне до запушване на червата. При миграция на аскаридите в чернодробните пътища може да настъпят възпалителни процеси в тях. При операция за апендицит са намирани аскариди в апендикса. В кръвта често се установява еозинофилия. Протичането е благоприятно. Общото състояние обикновено не се уврежда значително.
Диагнозата се поставя чрез намирането в изпражненията на паразитите или яйцата им. Паразитите могат да се открият и при рентгеново изследване на червата, като дават шнуровидни просветлявания.
Ентеробиозата се причинява от enterobius vermicularis ( острица). Остриците паразитират в дебелото черво на човека. Женските индивиди са дълги от 9 до 12 мм, а мъжките от 3 до 5 мм. През нощта остриците пропълзяват по дебелото черво и снасят яйцата си в околността на ануса. Яйцата бързо узряват. Заразяването става през устата чрез замърсени ръце или храна. При веднъж заразените става повторно заразяване при чесането на аналната област.
Най-честият симптом е сърбежът около ануса, който обикновено се появява нощем, когато паразитите изпълзяват навън. При някои болни може да има чести позиви за уриниране и парене при уринирането.
При масивна инвазия могат да се наблюдават болки в корема(главно в илео-цекалната област), намаление на апетита, диария със слуз в изпражненията. При част от болните се срещат явления от страна на нервната система – безсъние, главоболие, разсеяност, понякога и гърчове.
Диагнозата се поставя като се търсят яйцата на паразита в перианалната област.
Прогнозата на ентеробиозата е благоприятна. Тъй като остриците живеят около 1 месец, а яйцата им не могат да се развиват в червата, то ако няма повторно самозаразяване с яйца от перианалната област, болестта се самоизлекува.
Профилактиката се състои в лична хигиена и масова дехелминтизация на населението.
Витамините са органични вещества, които в минимални количества са абсолютно необходими за нормалното протичане на жизнените процеси. В организма те играят ролята на катализатори и коферменти. Витамините се приемат главно чрез храната. Съществува и ендогенна биосинтеза на някои от витамините, осъществявана от чревната микробна флора, но тя не е достатъчна за задоволяване на нуждите на организма, поради което главният източник на витамини е храната.
При липса на витамини в организма се развива авитаминоза, а при недостига им – хиповитаминоза. Както авитаминозата, така и хиповитаминозата могат да настъпят екзогенно(при намален внос с храната), и ендогенно(нарушено усвояване на витамините в храносмилателния тракт, увеличеното им излъчване или повишените нужди на организма от тях).
Основните причини, които водят до витаминна недостатъчност са следните:
- едностранчиво и непълноценно хранене- употреба на храна бедна на зеленчуци, плодове и на пълноценни белтъчини, употреба на консервирана храна и др. Витаминен недостиг може да настъпи и при налагане на много строги диети. При изключително млечна диета могат да се наблюдават прояви на скорбут;
- неправилно съхраняване и кулинарно обработване на храните, при което се губи значителна част от съдържащите се витамини. Например зеленчуците при дълъг престой и продължително варене загубват значителна част от съдържащия се в тях витамин C;
- дълготрайно недохранване вследствие на лоши социални условия, безапетитие и др.;
- при продължително повръщане вследствие на пилорна стеноза, хроничен гастрит, хроничен нефрит и др.;
- при възпалителни, секреторни, атрофични и други смущения в стомашно-чревния тракт, които пречат на правилната резорбция на храната;
- при препятствие в изливането на жлъчката в червата, при което се смущава резорбцията на мастноразтворимите витамини A, D, K;
- повишено излъчване на витамини от организма при усилено потоотделяне, повишена диуреза(захарен и безвкусен диабет, нефросклероза), при чести плеврални и коремни пункции;
- усилено изразходване на витамини при усилена физическа работа, бременност, при фебрилни състояния, инфекции, интоксикации, при диабет, Базедоба болест и други ендокринни нарушения;
- при недостатъчно натрупване и използване на витамините при болести на черния дроб(остър и хроничен хепатит, чернодробна цироза). Черният дроб е депо на почти всички витамини. В него някои провитамини се превръщат във витамини – напр. каротинът се превръща във витамин А;
- намалено ендогенно образуване на витамини – някои витамини (В и К) се синтезират от нормалната бактериална флора на дебелото черво. При унищожаване на тази флора, вследствие употребата на антибиотици и сулфонамиди се получава хиповитаминоза.
В днешно време авитаминозите се срещат рядко, по-чести са хиповитаминозите.
Стенокардията е състояние на остро временно нарушение на коронарното кръвообръщение, при което сърдечния мускул, изпадайки внезапно в остра исхемия, реагира с болка – „вик на гладуващия миокард”.
Най-честата причина за стенокардията е атеросклерозата на коронарните артерии, която води до стеснението им. Стенокардните пристъпи могат да настъпят и при остро появила се анемия, аортна стеноза и други състояния, при които се намалява ударният обем на сърцето. Коронароспазъм може да настъпи обаче и при напълно нормални коронарни артерии вследствие на нервни причини – силни емоции, нервни и психични напрежения.
При исхемията на миокарда окислителните процеси се нарушават, настъпва натрупване на недоокислени продукти, които дразнят рецепторите в кръвоносните съдове и са причина за болка.
Главният симптом на болестта е болката. Тя се появява най-често след физически усилия, нервни напрежения, преяждане, излизане от топло на студено и др. Усеща се зад гръдната кост и има различен характер на стягане(като че ли менгеме притиска гърдите на болния), парене, пробождане и др. Болката се излъчва от сърдечната област към лявата ръка по хода на лакътния нерв до 4 и 5-ти пръст на ръката. Понякога болката се излъчва към лявото рамо или лявата долна челюст. Болката е придружена от чувство на страх, изпотяване, гадене и др. Тя трае от няколко секунди до няколко минути, но не повече от 15-30 минути.
По време на пристъпа болните изглеждат бледи, изплашени, но патологичните промени от страна на сърдечно-съдовата система при физическото изследване са незначителни. Сърцето е в нормални граници, тоновете са чисти, шумове няма, пулсът е правилен, добре напълнен. Кръвното налягане е нормално или повишено, ако болните страдат от хипертонична болест. Температурата, РУЕ, броят на левкоцитите са нормални. Най-важните данни се получават от електрокардиограмата. По време на стенокардичен пристъп тя се характеризира със снижаване на сегмента ST; плоска, двуфазна или отрицателна Т-вълна в различните отвеждания, най-често в 1 и 2.
Стенокардните пристъпи могат да се повтарят всеки ден или през седмици или месеци. В някои случаи единственият пристъп не се повтаря никога вече. При някои болни пристъпите се явяват след физически усилия, при други – след психотравми. Пристъпите могат да се появяват и нощем през време на сън – при тежка коронарна атеросклероза. Обясняват се с намаление ударен обем на сърцето и усиления тонус на вагусовия нерв през нощта (вагусовият нерв действа коронаросвиващо).
Истинската стенокардия трябва да се отличава от сърдечната болка, която се дължи на други причини. Болка в сърдечната област може да има и при перикардит и миокардит, при нервни хора ( болката е не зад гръдната кост, а в областта на сърдечния връх, липсват данни за атеросклероза, засягат се млади хора с нервно-вегетативна лабилност), при спондилартроза на шийните прешлени и др. При продължителен стенокарден пристъп трябва да се мисли за миокарден инфаркт.
Характерно за стенокардната болка е купирането и от нитроглицерин. Таблетките се слагат под езика – устната лигавица резорбира по-бързо лекарството, отколкото стомашната.
През време на пристъпа се дават лекарства, които бързо разширяват коронарните артерии. Извън пристъпите се дват по-бавно действащи дилататори на коронарните съдове.
Профилактиката на заболяването се състои в диетолечение, психичен покой, отказ от тютюнопушене и др.
„Единствената диета е: малко и спокойно.”- шотланска поговорка
Щом се спомене „диета” и веднага възникват поне 2 възражения:
- пробвал съм сто диети и никога не успявам- при всеки следващ опит неуспехът идва от умственото програмиране;
- всичко, което е вредно е вкусно; всичко, което е полезно, е безвкусно. Mакар, че няма абсолютно никаква причина полезното да не е и вкусно.
Същността на посланието на Закона за умереното хранене е : яж в умерени количества най-разнообразна сурова храна, най-малко три пъти дневно. Включвай закуски сутрин и следобед, изпивай поне 8 чаши чиста вода на ден и вземай широкоспектърни витамини и минерали. Това не е трудно. Не изисква кой знае каква воля. Всичко може да бъде много вкусно.
Миналото ни поведение не определя автоматично поведението ни в бъдеще. Най-голямата промяна, която трябва да направим, е в нашето мислене. Ако променим мисленето си по отношение на храненето, ние ще променим живота си.
Какви са наградите от следването на Закона за умереното хранене – повече енергия и по-малко умора; по-добър контрол върху теглото; по–добри възможности за поддържане на подходящо ниво на холестерола; по-добра възможност за предпазване от болести; по-добро самочувствие и др.
Ако променим мисленето си по отношение на храненето, наистина ще променим живота си. Изборът е наш.
За да се възползвате най-ефективно от Закона за умереното хранене, трябва да го съчетаете със Закона за одухотвореността – храненето трябва да носи радост. Радостта като подход към храненето не е проблем. Тя е решението на проблема. Да променим начина си на хранене е наш избор. Това е нещо, което никой не може да ни принуди да направим. Хипократ е казал –„храната да бъде вашето лекарство”, и през всичките тези векове никой никога не е имал основание да го оспори.
Начинът ни на хранене е извор на сила, нещо, върху което можем да имаме влияние и контрол. За разлика от медицинското лечение, храненето не се извършва над нас, а от нас самите. А това означава, че контролът наистина е в наши ръце.
Законът за умереното хранене не може да бъде пренебрегван, без това да предизвика неприятни последици – ще пострадат здравето и качеството на живота ни.
При яденето”по-малко означава”повече”. В това се състои и Законът за умереното хранене.
Чистата стеноза на аортното отвърстие се среща значително по-рядко от другите сърдечни пороци, но в съчетание с други пороци(особено с аортна инсуфициенция) е доста честа.
Най-често стенозата се дължи на ревматизъм. В редки случаи може да бъде вродена.
Лявата камера трябва да изтласка кръвта в аортата през стеснено отвърстие, поради което мускулатурата и хипертрофира, а времето на систолата се удължава. След време, ако стеснението е значително, настъпва умора на миокарда и дилатация на лявата камера. Тогава се получава релативна митрална инсуфициенция с нейните последствия – застой в малкия,а после и в големия кръг на кръвообръщението. Кръвта прониква в аортата и артериите бавно, поради което пулсът е полегат и малък.
Дълго време този порок се понася добре от болните и почти не им причинява смущения. Едни от най-характерните признаци по-късно са болките в сърцето от стенокардичен тип и склонността към виене на свят и синкоп. Болките се обясняват с ниското кръвно налягане в началната част на аортата, от където излизат коронарните артерии. В тези артерии постъпва по-малко количество кръв, което не е достатъчно за кръвоснабдяването на хипертрофиралия миокард. Виенето на свят и прилошаването се дължат на недостатъчно снабдяване с кръв на мозъка.
При обективното изследване се установява бледа кожа. Сърцето е в нормални прекуторни граници, сърдечният удар е нормален или усилен. Най-характерният признак на аортната стеноза е систоличният шум, който се чува във 2-то дясно междуребрие до гръдната кост. Шумът се обяснява с това, че кръвта през време на систолата протича от лявата камера в аортата през стеснено отвърстие. Шумът обикновено има груб, стържещ характер, пропагира по хода на кръвния ток и може да се чуе на коротидните артерии. Поради грубия си характер шумът може да бъде палпиран – котешко мъркане във 2-то дясно междуребрие. Вторият тон на аортата обикновено е отслабен или липсва. Пулсът е полегат и забавен. Артериалното кръвно налягане е ниско, с малка амплитуда.
Когато настъпи дилатация на лявата камера, сърдечните граници се разширяват наляво и надолу. Конфигурацията на сърцето става аортна, сърдечният удар се измества наляво и надолу, като се напипва в 6 и 7 междуребрие навън от медиоклавикуларната линия. Той става разширен и повдигащ. В резултат на разширението на лявата камера се получава релативна инсуфициенция на митралната клапа, при което сърцето се разширява и надясно и на върха се чува систоличен шум. Електрокардиограмата дава ляв тип на кривите с отрицателен зъбец T в 1 и 2-ро отвеждане.
Аортната стеноза протича сравнително благоприятно. Ако стеснението не е голямо(над 1 кв.см), болните дълго време се чувстват добре и могат да изпълняват физическа работа. Декомпенсацията се развива по левокамерен тип със задух, пристъпна кардиална астма и белодробен едем. Десностранната сърдечна слабост се развива много късно.
Слезката е разположена в дълбочината на лявото подребрие, като с дългата си ос лежи между 9 – 11 ребро.
По своя хистологичен строеж слезката се състои от строма и паренхим. Паренхимът се състои от бяла и червена пулпа. Бялата пулпа е съставена от многобройни лимфни фоликули, а червената- от капиляри и венозни синуси, изпълнени с клетъчни елементи (главно еритроцити).
Слезката притежава разнообразни и досега още недостатъчно изучени в подробности функции.
Слезката участва в кръвообразуването- в нея се образуват лимфоцити и моноцити и в кръворазрушаването(предимно на остарелите еритроцити). Тя има регулираща роля и върху производството на кръвните клетки в костния мозък – упражнява тормозещо влияние върху образуването на левкоцити и тромбоцити.
Слезката е богата на ретикуло-ендотелни елементи и участва в изработването на антителата. Благодарение на голямата си способност към разширение и свиване, слезката служи като кръвно депо – може да поеме до половин литър кръв и да я изтласка при нужда.
Слезката има тесни отношения и с черния дроб, като реагира почти винаги при неговите заболявания. Тя реагира и при редица инфекциозни заболявания.
За изследване на слезката се прилагат следните методи:
- анамнеза – в много случаи болестните изменения в слезката протичат без субективни смущения. Когато слезката е значително увеличена, болните се оплакват от тежест в лявото подребрие (хронична миелоидна левкоза, хронична малария). При силно и бързо увеличение на слезката, свързано с бързото разтягане на нейната капсула, се появява болка в лявото подребрие (пристъп от малария, хемолитична жълтеница). Болка може да получи и при възпаление на капсулата на слезката – периспленит;
- оглед – когато слезката е силно увеличена и коремните стени са тънки, при оглед може да се види туморна маса в лявата половина на корема. Много от заболяванията на слезката протичат с анемия или жълтеница, поради което може да се установи блед или жълтеникав цвят на кожата;
- палпация – палпирането на слезката се извършва в дясно полустранично положение на болния. Палпацията става при дълбоко дишане, тъй като слезката е респираторно подвижна. Нормално слезката не се напипва. Ако се напипа, това говори за увеличението и уплътнението и. Освен увеличението при палпацията се получават данни за консистенцията на органа, повърхността му(гладка или неравна), ръба(равен, неравен) и др. Увеличението на слезката се нарича спленомегалия. Среща се при редица инфекциозни, кръвни и чернодробни заболявания;
- перкусия – извършва се също в дясно полустранично положение на болния с вдигната нагоре лява ръка, отгоре надолу по средната аксиларна линия с лека перкусия. Определят се горната и долната граница на притъплението на слезката, които лежат на 9-то и 11-то ребро;
- аускултация – при възпаление на перитонеума, покриващ слезката, може да се чуе шум, наподобяващ грубото плеврално триене – периспленално триене;
- рентгеново изследване – с обикновените методи на рентгеново изследване ( рентгеноскопия, рентгенография) промени в слезката не могат да се установят. Положителни данни могат да се получат само ако се вкара газ в перитонеалната кухина, при което се създава контраст между светлото въздушно съдържание и тъмните контури на слезката;
- лабораторни изследвания – преди всичко се прави изследване на кръвта за определяне броя на еритроцитите, левкоцитите, тромбоцитите. Определя се устойчивостта на червените кръвни телца спрямо хипотонични разтвори на натриев хлорид;
- пункция на слезката – с вземане на малка частица за хистологично изследване. Това изследване се извършва рядко.
Самостоятелните заболявания на слезката са редки. Обикновенно тя съучаства в редица кръвни заболявания (анемии, левкози, тромбопатии), в болестите на черния дроб (остри и хронични хепатити, чернодробна цироза), в болестите на сърдечно-съдовата система (остър и подостър септичен ендокардит), в инфекциозните заболявания (коремен тиф, малария, сепсис и др.). Много рядко се срещат туберкулоза на слезката, ехинокок, тумори.
Жлъчните дискинезии (прегъвания) са функционални заболявания на жлъчните пътища, дължащи се на смущения в инервацията им.
Нормално съществува съгласуваност в дейността на жлъчния мехур, жлъчните пътища и свинктерите им. Така например, щом храната от стомаха премине в 12-пръстното черво, настъпва рефлекторно разпускане на сфинктера на Оди и свиване на жлъчния мехур. По такъв начин концентрираният жлъчен сок от жлъчния мехур се излива в червата. Този регулаторен механизъм се обуславя от взаимодействието на парасимпатикуса върху различните части на жлъчните пътища.
В основата на дискинезиите лежи първично разтройство на кортико-висцералната инервация на жлъчните пътища и вторична дистония на вегетативната нервна система. Жлъчните дискинезии могат да се получат при нервни пренапрежения, психотравми и др. От значение са и висецеро-висцерални рефлекси от съседни органи – апендицит, гастрит, колит и др. Дискинезиите засягат преди всичко жлъчния мехур и сфинктера на Оди и се изразяват под формата на атония или хипертония. Хипертоничните дискинезии са резултат от хипертонус на блуждаещия нерв, а атоничните се дължат на конституционална слабост на жлъчните пътища или на възбуда на симпатикуса.
Жлъчните дискинезии се срещат при нервни хора, у които се наблюдават и други прояви на нервно-вегетативна дистония – мигрена, изпотявания, спастичен запек и др. Жените боледуват по-често от мъжете.
Болните се оплакват от диспептични смущения – гадене, повръщане, запек или диария. Освен това налице са и местни симптоми, изразяващи се най-често в болки или тежест в дясното подребрие. В някои случаи болките могат да бъдат доста силни, коликообразни и да наподобяват холетиазна криза. Различават се следните най-важни форми на жлъчните дискинезии:
- атония на жлъчния мехур – среща се при хора с астеничен хабитус. Болните се оплакват от тежест и тъпа болка в дясното подребрие. При холецистография се открива голям жлъчен мехур, който се контрахира трудно след приложение на холагогни средства. При дуоденално сондиране жлъчка B се получава трудно. Получената мехурна жлъчка е в голямо количество и е тъмно оцветена;
- хипертония на жлъчния мехур – болните се оплакват от болки в дясното подребрие, кисели оригвания и други диспептични смущения. Често имат спастичен запек. При холецистография жлъчният мехур се изобразява малък и кръгъл;
- спазъм на сфинктера на Оди – настъпва запушване на d.choledochus и застой на жлъчката в жлъчните пътища. Характеризира се с коликообразни болки. Понякога може да настъпи и преходна жълтеница.
Дискинезиите на жлъчните пътища създават благоприятни условия за допълнителна инфекция на жлъчните канали и жлъчния мехур, а също и за образуване на камъни.
Протичането на жлъчните дискинезии е благоприятно, прогнозата е добра. Тя се помръчава обаче от обстоятелството, че дискинезиите могат да се последват от възпаление или отлагане на конкременти в жлъчните пътища.
Диагнозата се поставя въз основа на клиничната картина, след като с всички методи на изследване се изключват органичните заболявания на жлъчните пътища. Диференциална диагноза се прави с холелитиаза, холецистит, хроничен гастрит, язвена болест на стомаха и др.
Лечението се състои в укрепване на нервната система, редовно хранене, достатъчно сън и др. Храната трябва да бъде лесно смилаема, като се избягват тлъстите и силно подправени храни. Добри резултати се получават от балнео-санаториалното лечение в Хисаря, Горна баня.
Профилактиката се състои в укрепване на нервната система, физически упражнения специално за засилване на коремните мускули и др.
Хипофизната кахексия е заболяване на предния дял на хипофизата, при което има намаление или пълна липса на хормоните, отлъчвани от този дял. Недостатъчността на хипофизната жлеза, която престава да излъчва стимулиращи другите ендокринни жлези хормони, води до вторична недостатъчност и на щитовидната, надбъбречната и половите жлези. Следователно болестта на Симондс представлява плуригландуларна инсуфициенция.
Причините водещи до поражение на хипофизната жлеза са различни: тумори, възпалителни процеси, тромбози, кръвоизливи и др.
Заболяването се среща най-често при жени на възраст между 20 и 40 години. Най-характерният симптом на болестта е силно изразеното измършавяване. Подкожната тлъстина и мускулатурата се намаляват силно, така че болните изглеждат „кожа и кости”. Те са апатични, сънливи, безучастни.
Най-ранно се проявяват признаците на гениталната хипофункция, изразени в атрофия на половите органи и млечните жлези, аменорея, опадане на космите в половата сфера и др.
Кожата е тънка, суха, набръчкана. Тургорът е силно намален, космите и ноктите са чупливи. Характерно е изпадането на космите на веждите. Наблюдава се атрофия на челюстите и спонтанно изпадане на зъбите.
Перисталтиката на червата е забавена, поради което се наблюдава упорит запек. Телесната температура често е понижена. Понижена е и основната обмяна на веществата, както и кръвната захар. Кръвната картина се характеризира с анемия и левкопения. При специални хормонални изследвания може да се установи намалено отлъчване на гонадотропните хормони и на 17-кетостероидите в урината.
Протичането на болестта е различно. Тя може да завърши със смърт вследствие на общо изтощение на организма или на инфекция, към която болните са много податливи. Понякога се срещат леко изразени форми, които протичат дълго време.
Диференциална диагноза трябва да се прави преди всичко с т.нар. психична анорексия. Това състояние се среща у девойки и млади жени, които поради психични причини отказват дълго време приемането на храна и измършавяват силно. При тях обаче функцията на ендокринните жлези не е нарушена. Хипофизната кахексия трябва да се диференцира и от измършавяването вследствие на принудително гладуване – концлагери. Кахексия може да се развие и при редица забалявания на вътрешните органи- като тежка туберкулоза, стеснение на хранопровода или стомаха и особено при рак с различна локализация.
Лечението се състои във въвеждане в организма на липсващите хормони – екстракт от предния дял на хипофизата, кортизон, полови хормони и др.