Уплътняването и склерозирането на артериите се нарича артеросклероза. В това понятие влизат:
- старческото уплътняване на артериите;
- отлагането на калциеви соли в средната обвивка на артериите от мускулен тип;
- артериолосклерозата, засягаща малките артерии на бъбреците, където склерозирането се предшества от хиалинизиране на съдовата стена;
- атеросклерозата, която засяга най-важните в жизнено отношение артерии – аорта, мозъчните и сърдечните артерии.
Атеросклерозата е много често заболяване. Засяга предимно възрастни хора след 50-годишна възраст. Мъжете боледуват по-често от жените. При жените атеросклерозата настъпва с около 10 години по-късно, отколкото у мъжете. Заболяването е разпространено значително повече в страните на Европа и Северна Америка, отколкото в африканските и азиатските страни.
Етиологията и патогенезата на атеросклерозата са недостатъчно изяснени и спорни и досега. Една от основните и най-приемливи теории е тази на Аничков и Халатов за първичното разтройство на липоидната и по-специално на холестериновата обмяна. Многобройните направени опити показаха, че в първата фаза на развитието на атеросклерозата става инфилтиране на интимата на артериите, най-напред на аортата, с холестерин. По повърхността
на интимата се образуват по-малки или по-големи жълтеникави плаки. По-късно на мястото на тези плаки се развиват т.нар. атероматозни язви. Накрая на мястото на язвата се разраства съединителна тъкан, отлагат се калциеви соли и стената се склерозира и уплътнява. Установено е, че у човека отлагането на холестерин в интимата на аортата започва много рано – дори в детска възраст. Знае се също, че този процес е реверзибилен, т.е. холестериновите плаки могат обратно да се резорбират. Според теорията на Аничков първично при атеросклерозата е хиперхолестеринемията – разтройство на холестериновата обмяна с повишаване на съдържанието на холестерин в кръвта. Вторично е отлагането на холестерина в артериалната стена.
По-късно бе установено, че наред с хиперхолестеринемията при атеросклерозата се намалява съотношението фосфолипиди / холестерин. Смята се, че фосфолипидите препятстват отлагането на холестерина.
Много голямо значение в патогенезата на атеросклерозата играе нервната система. Нервните пренапрежения, водещи до чести съдови спазми и до нарушение на обмяната на веществата, способстват за развитието на болестта. В полза на това говори по-голямото разпространение на атеросклерозата всред умствените работници, градското население и в страните с по-високо жизнено равнище, където животът е свързан с по-големи нервно-психични изисквания.
В патогенезата на атеросклерозата играят роля и смущенията във функцията на някои жлези с вътрешна секреция. Така атеросклерозата се развива рано и протича тежко при микседема(понижена функция на щитовидната жлеза), при диабета и др. При жените атеросклерозата се развива главно след климакса.
Предразполагащи фактори за развитието на атеросклерозата са прехранването, седящият начин на живот, тютюнопушенето(причинява спазми на кръвоносните съдове) и др. Несъмнена роля играе и наследственото предразположение. Атеросклерозата често се среща като фамилна болест у някои семейства.
Атеросклеротичният процес се развива в големите артерии от еластичен тип, особено в аортата, мозъчните, коронарните, бъбречните артерии и големите артерии на крайниците. В началото на болестния процес в интимата на съдовете се отлага холестерин. В резултат на тази инфилтрация в интимата настъпват процеси на дегенерация и се образуват жълтеникаво оцветени плаки. Плаките изпъкват в просвета на съда и го стесняват. В по-нататъшния ход на процеса плаките се разпадат, като образувалата се кашавообразна маса се излива в съда, а на нейно място се образува атероматозна язва. Около язвите се разраства съединителна тъкан, която води до уплътняване на съда. В резултат на атеросклеротичния процес артериите от среден калибър(коронарни, мозъчни) се стесняват. В тях често се развиват тромбози. Аортата и големите артерии, обратно, се разширяват , тъй като изгубили еластичността си, не могат да устоят на високото налягане на изтласкваната от сърцето кръв.
Клиничната картира на атеросклерозата се определя от локализацията и степента на атеросклеротичния процес. Различават се генерализирана форма на атеросклерозата и форми с предимна локализация в определен орган:
- мозъчна атеросклероза – наблюдава се при хора над 50-60 години. Болните се оплакват от виене на свят, главоболие, тежест в главата, лесна умствена умора, отслабване на паметта(особено за близки събития), безсъние или сънливост. Променя се характерът на личността. Болните стават дребнави, егоисти, лесно плачат, умствените им интереси постепенно се ограничават. Накрая може да се стигне до атеросклеротично слабоумие. Външният вид на болните се изменя: явяват се признаци на преждевременно застаряване – бръчки по лицето, безизразни очи, застинала мимика, намален тургор на кожата. Появява се тремор на пръстите на ръцете, походката става бавна и несигурна. При дифузната форма на мозъчната атеросклероза се идва постепенно до деградация на личността, при тромбозата на някой по-голям съд се получава мозъчен инсулт(мозъчно размекване) с резултат парализи или смърт;
- атеросклероза на коронарните артерии – води до явленията на исхемичната коронарна болест;
- атеросклероза на аортата – най-често са засегнати абдоминалната и гръдната част на аортата. Оплакванията на болните са нехарактерни. При по-силно изразена склероза на гръдната аорта болните се оплакват от притискане, парене, тежест или тъпи болки зад гръдната кост. При обективно изследване се установяват признаци на разширение и удължаване на аортата. Поради удължаването на аортата в югуларната ямка се наблюдават и напипват пулсации. Сърцето е с нормални размери и форма или има аортна конфигурация. Систоличното кръвно налягане е често умерено повишено, а диастоличното – понижено. При рентгеново изследване аортата се вижда разширена, понякога в сянката и личат калцификати;
- атеросклероза на периферните съдове – атеросклерозата на периферните артерии причинява стеснението им, поради което кръвоснабдяването на крайниците е нарушено. Болните се оплакват от студена и безчувственост на крайниците. При движение понякога получават внезапна болка в подбедриците, която ги принуждава да спрат. При пълно запушване на артериите на долните крайници се развива гангрена на крайника, която започва от пръстите и напредва постепенно нагоре.
Протичането на атеросклерозата варира в широки предели. В едни случаи тя протича безсимптомно и едва при аутопсия се откриват значителни изменения в съдовете, в други случаи води до тежки и смъртоносни усложнения, като миокарден и мозъчен инфаркт и др.
Лечението и се състои в общи хигиенни мероприятия и медикаментно лечение, което не дава сигурни резултати. Съществено значение има диетата – не трябва да се консумират храни, богати на мазнини и холестерин(тлъсти меса, яйца). Ограничава се и готварската сол. Препоръчва се млечна и растителна храна. Болните трябва да извършват умерени физически упражнения и да се предпазват от душевни вълнения и психотравми. Тъй като развитието на атеросклерозата е свързано със социалните условия на живот( пренапрежение, усложнена обстановка на живот), профилактиката и надхвърля границите на медицината и хигиената и обхваща проблеми на социалния строй и цивилизацията въобще. Що се отнася до личната профилактика, необходимо е хората да привикват към физическа активност и умереност в храненето, да не злоупотребяват с тютюнопушене и алкохол.
Това е най-неспазваният закон за Съвършеното здраве. При най-дребния повод ние вече сме на път към аптеката или лекарския кабинет, макар че поколенията преди нас разполагат с прости и ефикасни решения не само на леки, но и на къде по-сложни здравословни проблеми.
Официална или алтернативна медицина – изборът е наш. Ако е необходим съвет, както всичко в живота и отношението ни към собственото здраве трябва да е комплексно : където може-сами; където не – в сътрудничество с лекарите. Почитай и уважавай лекаря, който ще ти каже : „Искаме да те лекуваме правилно и ще направим само онова, което е абсолютно необходимо, с минимални странични ефекти. Ще подкрепим тялото ти само да се излекува.”
Най-важният човек, отговорен за твоето здрвае, не е нито лекарят, нито медицинската сестра. Най-важният си ти, защото здравето е твое и единствено ти си отговорен за него.
Законът за минималната лекарска намеса изисква пациентът да се превърне в потребител и да възприеме нова, активна роля в лекуването и поддържането на собственото си здраве. Не можем да си позволим да бъдем пасивни консуматори на медицински услуги.
Опасността от прекаляване с медицинското лечение е точно толкова голяма, колкото да не получиш навременна медицинска помощ.
Най-добрият начин да подобрим здравето си е да променим отношението и поведението си. Целта е да станем по-осведомени потребители на медицински услуги. Едва тогава ще можем да обединим усилията си с тези на лекарите и да се превърнем в екип, еднакво заинтересован от крайна цел – личното ни здраве.
Законът за минималната лекарска намеса има и още един аспект – особено повишено внимание там, където медицинските услуги са се превърнали в бизнес. Докато това е така, трябва да преодолеем навика си да бъдем пасивни консуматори на медицински услуги и да се ангажираме лично с нелеката работа по постигането на съвършено здраве.
Ревматоидният артрит е широко разпространено заболяване. Най-често засегнатата възраст е 20-50 години. Жените боледуват по-често от мъжете.
Етиологията на заболяването не е достатъчно изяснена. Най-голямо значение се отдава на хроничната огнищна стрептококова инфекция, намираща се в носоглътката и устната кухина. Връзката на заболяването с такава инфекция се установява в почти 85% от болните. От външните фактори най-голямо значение имат суровият и влажен климат, неблагоприятните условия на професионалния и домашния бит, особено продължителното механично и термично травматизиране на ставите. Значение за развитието на болестта имат и наследствени, и конституционални фактори, които подготвят терена за действието на инфекцията.
Вяло протичащата огнищна инфекция играе ролята на антиген, в отговор на който в организма се образуват антитела. В кръвта на болните се появяват патологични гамаглобулини. В серума на болните от ревматодоиден артрит се открива един макроглобулин – ревматоиден фактор. Той сам играе ролята на автоантиген и предизвиква образуване на автоантитела.
Основна морфологична проява на ревматоидния артрит е дезорганизацията на съединителната тъкан с преобладаване на процесите на фибриноидна дегенерация. Поражението на ставите протича в три стадия:
- стадий на ексудативно-дистрофични изменения;
- стадий с преобладаване на пролиферативни изменения и развитие на гранулационна тъкан, която узурира хрущялната повърхност на ставата;
- стадий с преобладаване на склеротичните изменения и развитие на фиброзно-костна анкилоза.
Специфична морфологична проява на ревматоидния артрит са ревматоидните възли в съединителната тъкан. Възлите се състоят от фибриноидно-некротичен център, богат на еозинофилни клетки, и периферна зона с фибропластична реакция. Подобни на ставните изменения, макар и по-слабо изразени се откриват и в сърцето, белите дробове, бъбреците.
Началото на заболяването може да бъде остро(наподобяващо ревматизма), подостро или хронично. Характерно е симетричното и множествено засягане предимно на малките стави на ръцете. Първите прояви са болка в ставите и скованост в движенията. Както болките, така и сковаността са най-силни през втората половина на нощта и сутрин, а изчезват след раздвижване. Наблюдават се и общи прояви, като отпадналост, раздразнителност, усилено изпотяване, повишена вазомоторна възбудимост на крайниците. Често има и субфебрилна температура. Засегнатите стави са леко подути и деформирани. Кожата над тях е изтъняла, бледа и опъната. При натиск ставата е болезнена. Движенията са ограничени и болезнени. В някои случаи може да се установи наличие на малко ексудат в ставата. В други случаи се установяват малки подкожни възелчета с големина от няколко милиметра, разположени около ставата.
В еволюцията на болестта се засягат нови стави като разпространението на процеса става по два пътя:
- центростремителен – започва от малките стави на крайниците и по-късно обхваща и големите стави. Наблюдава се по-често при възрастните и се характеризира с хронично или подостро развитие на болестта;
- центробежен – процесът се извършва по обратен път. Характерен е за младата възраст и протича остро или подостро.
Особенност на ревматоидния артрит е вълнообразното му течение с въвличане в болестния процес на все нови стави, включително и челюстните и ставите на гръбначния стълб. Обострянето на заболяването се съпровожда с повишаване на температурата, загуба на апетита, отслабване. В напредналите случаи картината е много характерна. Пръстите и китките на ръцете се отклоняват силно улнарно. Ставите са подути и деформирани. Интеркосталните мускули са атрофирали, кожата е атрофична и тънка. Големите стави също са подути и деформирани. Болните са бледи и отслабнали.
Нерядко наред с пораженията на ставите се установяват увреждания и на висцералните органи. В околко 50 % от случаите са налице признаците на токсо-алергична миокадиодистрофия, по-рядко има миокардит и още по-рядко ендокардит с развитие на сърдечен порок. В белия дроб могат да се наблюдават хронични интерстициални пневмонии. В урината често се установява протеинурия като израз на развиващ се дифузен или огнищен гломерулонефрит или амилоидоза на бъбреците. Нерядко при ревматоидния артрит има увеличени лимфни възли; черният дроб и слезката също могат да бъдат леко увеличени.
Кръвната картина се характеризира с прогресивно развиваща се хипохромна анемия и левкопения. РУЕ е ускорена.
При различните пациенти, протичането на болестта е различно. То може да бъде разделено на:
- активна фаза – болките и сковаността се засилват, температурата се повишава, РУЕ се ускорява, реакцията на Валер – Роуз става силно положителна, болните отслабват и анемизират;
- неактивна фаза – характеризира се със стихване на болките и температурата, подобрение на общото състояние и на биологично-лабораторните показатели.
По този начин чрез пристъпи и ремисии ревматоидният артрит се развива в течение на много години. Пристъпите или тласъците се появяват най-често след преумора, простуда, психотравми или инфекции (грип, ангина и др.). Има случаи когато болестта протича леко, със слабо изразени местни прояви и добро общо състояние. При мъжете заболяването се среща по-рядко и протича по-благоприятно. Тежко протичане се наблюдава при млади жени, като може да се стигне до пълна инвалидност.
В началните стадии на болестта, първостепенна задача е борбата с огнищната инфекция. Санирането на огнищата се извършва най-добре чрез хирургически методи под антибиотична защита. За потискане на ексудативно-възпалителните реакции се прилагат противоревматични лекарства. Съществено място в лечението заемат физиотерапията и активното раздвижване на засегнатите стави.
Профилактиката се свежда до борба с огнищните инфекции, разумно закаляване на организма, подобрение на професионалните трудови условия.
При острите и подострите форми, както и във фазата на изостряне при хроничните форми работоспособността е временно загубена. При случаите с хронично прогресивно протичане трудоспособността е частично или напълно загубена.
Острият апендицит е много често заболяване. Патологоанатомични статистики показват, че при около 70% от починалите има следи от възпаление на апендикса. Боледуват предимно млади хора – 5 – 30 годишни. Преди 3-та и след 50-та година се среща рядко.
Острото възпаление на апендикса се причинява от различни микроорганизми – коли-бактерии, стрептококи, стафилококи, ентерококи и др. Често се намира смесена инфекция от изброените микроби. Инфекцията се предава най-често от червата и по-рядко по хематогенен или лимфен път.
Според преобладаващото мнение острият апендицит се причинява от сапрофитната флора на червата, която и нормално съществува в сляпото черво, апендикса и при известни условия се активира и става патогенна. Предразполагащи фактори за възпалението са спазмите и нарушената перисталтика на апендикса вследствие на прегъването му, запушването му с чужди тела, паразити и др.
Инфекцията може да достигне до апендикса и по хематогенен път от някое отдалечено инфекциозно огнище, главно сливиците.
Според превържениците на нервно-съдовата теория за патогенезата на апендицита, първична роля играят функционалните нарушения на кръвоснабдяването в областта на Баухиниевата клапа и апендикса, които водят до стаза, пареза и некроза на стената на чревообразния израстък. Инфекцията според тази теория играе подчинена роля.
За възникването на възпалението на апендикса се придава значение и на предимно месната храна. При хора, хранещи се главно с растителна храна, апендицитът се среща по-рядко.
Заболяването започва обикновено внезапно с болки в илеоцекалната област. Болката е силна, постоянна и се придружава от гадене или повръщане. Често в началото болката се усеща по целия корем или в епигастриума и едва след няколко часа се локализира в апендикуларната област. Поради парезата на червата се наблюдава обстипация и задръжка на газовете. Температурата се повишава бързо и може да достигне 39-40 градуса.
При обикновеното изследване се намира болезненост при палпация в точките на Мак Бурней и на Ланц. Установява се и мускулна защита и хиперестезия на кожата. За остър апендицит говори и симптомът на Ситковски – усилване на болката, когато болният заеме ляво странично положение. Когато във възпалителния процес е ангажиран и перитонеумът, установява се положителният симптом на Блумберг – болката се усилва при бързо отдръпване на палпиращата ръка от коремната стена.
Важен признак на острия апендицит е неутрофилната левкоцитоза. Броят на левкоцитите достига 10-12 000, дори над 15 000. РУЕ е ускорена. Пулсът също е ускорен.
Протичането на острия апендицит е твърде разнообразно. При катаралната форма явленията могат да стихнат в течение на 2-3 дни и да настъпи оздравяване. В други случаи обаче могат да се получат сериозни усложнения, особено при флегмонозната и гангренозната форма. Възпалението може да се пренесе в околността и да се получи периапендикуларен абцес. При пробив на стената на апендикса се развива дифузен или ограничен перитонит. Други усложнения са тромбофлебитът на бедрените вени, сепсис и др.
Диагнозата на острия апендицит не винаги е лесна, особено при атипично разположение на апендикса (ретроцекално, нагоре към черния дроб). Диференциална диагноза трябва да се прави с остър гастрит, холелитиаза, бъбречна колика, перфорация на язва на стомаха и др. При възрастни хора, острият апендицит може да протече с незначителна болка, нормална температура и без левкоцитоза, въпреки че патологоанатомично има тежко некротично възпаление. При малки деца могат да преобладават явленията на остър гастро-ентероколит.
Лечението е хирургично. Операцията трябва да се извърши в първите 24-48 часа. Противопоказно е даването на очистителни средства, опиати, както и слагането на топло на корема.
Хипотонията (ниско кръвно налягане) е израз на намален сърдечен дебит при стеснени сърдечни клапи, миокардит, излив в перикардната торбичка, при нарушение в сърдечния ритъм. Трайното ниско налягане е симптом на различни ендокринни заболявания(намалена функция на надбъбречната и щитовидната жлези, хипофизата и др.)
Границата между нормалното кръвно налягане и хипотонията не е точно установена. Приема се все пак, че хипотония има, когато систоличното налягане е под 110 мм Hg за мъже и 100 мм Hg за жени.
От хипотония страдат младите, високите и слабите хора. Хипотонията се среща по-често при жените. Различават се:
- първична (есенциална) хипотония – тя е конституционално заболяване. Среща се повече при хора с астеничен тип. Често се установяват смущения във функциите на ендокринните жлези. Някои учени смятат хипотонията като последица на нарушена кортико-висцерална регулация на кръвното налягане вследствие на продължителни нервни пренапрежения, психотравми и др.
В една част от случаите първичната хипотония не причинява съществени оплаквания. В други случаи болните се оплакват от отпадналост, главоболие(често в тилната област), виене на свят, прилошавания, болки в сърдечната област. Болните са с намалена работоспособност и с капризен характер. При изследването най-важно е измерването на кръвното налягане, което показва ниски стойности. Сърцето е в нормални размери, електрокардиограмата не дава отклонения от нормата. Мускулатурата често е атонична.
Протичането на първичната хипотония е различно: в някои случаи тя трае цял живот, в други с напредване на възрастта кръвното налягане се нормализира;
- вторична (симптоматична) хипотония- среща се по-често. Тя може да се дължи на инфекциозни или токсични причини и интоксикации, както и на ендокринни смущения (надбъбречна и хипофизна недостатъчност). Хипотония може да има и при недохранване, при злокачествени тумори и др. Клиничната картина е сходна с тази на първичната хипотония. Често пъти понижение на кръвното налягане настъпва в изправено положение (ортостатична хипотония). Характеризира се с виене на свят, притъмняване пред очите, изпотяване и дори загуба на съзнание при внезапно ставане.
При изследване на болните се установява блед цвят на кожата, отпусната мускулатура, бърз и мек пулс. Кръвното налягане дава ниски стойности.
Протичането на вторичната хипотония е в зависимост от основното заболяване, което я е причинило. Слединфекциозните хипотонии имат добра прогноза. Същото се отнася и до хипотониите, които се дължат на интоксикации при условие, че токсичните агенти се отстранят.
Лечението на хипотонията се състои в правилен режим на работа и почивка, достатъчно сън, пълноценна и разнообразна храна. Препоръчват се умерен физически труд или спорт, хладни бани, масажи и др. От лекарствените средства се употребяват такива, които повишават кръвното налягане. Дават се и анаболни стероиди.
Профилактиката се свежда до закаляване на организма и създаване правилен ритъм на живот.
„Част от цялото никога не може да се чувства добре, ако цялото не е добре.” – Платон
Конвенционалната мъдрост, и най-вече традиционната медицина, твърди, че ние сме най-вече физически същества, сбор от клетки; същества, физически и материални по своята същност.
Психолозите твърдят, че отговорите са в човешкия ум; че ние сме това, което мислим – т.е. ние най-вече сме разумни същества.
Трети настояват, че сме най-вече духовни същества; че сме души, свръхестествени същества, надарени с дух, който дарява живот и на мига, и на вечността.
Истината е, че ние сме и тяло, и ум, и дух. Ние сме три отделни същности и едновременно с това едно цяло- защото тези три същности са неделими.
Осъзнаването, че тялото, умът и духът непрекъснато си взаимодействат, определя отношението ни към болестта; към това, как я лекуваме; и към това, как живеем. Съвършеното здраве – благосъстоянието обхваща трите наши същности, обхваща ни като цялост.
Законът за единното цяло ни учи, че между тялото, ума и духа има непрекъснато взаимодействие; че винаги създаваме самите себе си и се премоделираме на три нива.
Ние или непрекъснато потискаме, или отприщваме огромния потенциал на Единното цяло, което живее в нас.
Законът за единното цяло ни учи, че тялото, умът и духът работят заедно, в неделимо взаимодействие.
Лекарите твърдят, че съвършеното здраве се постига чрез медикаментозно или хирургично лечение.
Психолозите твърдят, че истината е в интроспекцията на личността.
Свещениците и равините твърдят, че отговорите са в Свещеното писание и в ритуалите.
Всъщност, това е само част от истината. Във всяко от твърденията е заложена част от отговора. Законът за единното цяло повелява, че трите функционират заедно. Постоянното равновесие между тяло, ум и дух поддържа доброто физическо и психическо състояние. Ако тичате по малко всеки ден и ако ядете редовно салата на обяд, едва ли ще постигнете резултатите, които целите.
Законите за съвършеното здраве са в сила, когато действат заедно.
Белият дроб най-често от всички органи се засяга от емболии. Почти всички емболи, произхождащи от венозната система и кухините на дясното сърце, се спират в системата на белодробната артерия. Емболичният материал най-често представлява кръвен тромб, много по-рядко се касае за мастна или въздушна емболия.
Източник на емболията на белодробната артерия и на клоновете и най-често са тромби във венозната система и преди всичко тромби във вените на долните крайници и таза, както и тромби в кухините на дясното сърце. Тромбозата на вените на долните крайници се получава най-често след операции, раждания, при сърдечна декомпенсация и др. Освен емболия в белодробната артерия може да се развие и местна тромбоза. Причините за такава тромбоза са възпалителни или склеротични изменения на артерията или на нейните клонове, забавяне на кръвния ток и др. В много случаи не само клинично, но даже и патологоанатомично е трудно да се определи дали се касае за белодробна емболия или тромбоза, поради което много често се говори за белодробни тромбоемболии.
Нарушенията на функциите на белия дроб при белодробната тромбоемболия зависят от големината на ембола, от калибъра на запушения съд, от състоянието на белодробното кръвообръщение и на сърцето и от това, дали емболът е инфектиран или стерилен. Запушването на ствола на белодробната артерия или на един от главните и клонове води до бърза внезапна смърт. Причината за смъртта е остро настъпващото прекъсване на кръвния ток в белия дроб с резултат анемия на лявото сърце и мозъка, шокова реакция и остро обременяване на дясното сърце.
При запушване на среден клон на белодробната артерия съдбата на съответния белодробен участък зависи от състоянието на белодробното кръвообръщение и от предизвиканите съдови реакции. При нормално кръвообръщение могат да настъпят само преходни смущения, тъй като се създават бързо и достатъчно колатерали. В някои случаи обаче емболията предизвиква дразнене и спазъм на интерорецептивните нерви на съдовете и рефлекторен спазъм на коронарните и мозъчните съдове. Тези рефлекторни реакции могат да причинят тежки разтройства на кръвообръщението и дори смърт. При застой в белия дроб запушването на средно голям клон на белодробната артерия води до образуването на белодробен инфаркт.
Масивната емболия на ствола или главните клонове на белодробната артерия протича свръхостро. Болните усещат недостиг на въздух, понякога болка зад гръдната кост (вследствие на разтягането на белодробната артерия) и скоро загубват съзнание. На преден план изпъкват симптомите на падането на кръвното налягане в големия кръг на кръвообръщението и на мозъчната анемия- кожата е бледосинкава, покрита със студена пот; дишането е повърхностно и ускорено; пулсът е малък и мек; кръвното налягане е ниско. Смъртта може да настъпи в течение на няколко минути или часа. При запушване на среден клон на белодробната артерия картината, макар и не така драматична, е също тежка. Болните имат болки в гърдите, задух, сърцебиене, прилошаване, кашлица. Те са бледи или бледо-цианотични, дишането е повърхностно, пулсът е ускорен и малък. Температурата в следващите дни се повишава до 37,5-38 градуса.
При образуване на инфаркт се появява кръвохрачене. При физическото изследване на белия дроб, ако инфарктът е по-голям и лежи повърхностно, може да се установят притъпление, отслабено везикуларно или бронхиално дишане и дребни влажни хрипове. В кръвта има левкоцитоза, РУЕ се ускорява. При рентгеново изследване се вижда сянка с триъгълна форма, основата на която е обърната към плеврата. Често обаче сянката има неправилна форма.
Белодробният инфаркт често се усложнява с плеврит, като ексудатът в около половината от случаите е хеморагичен. Друго усложнение на инфаркта е инфарктната пневмония. Развива се възпалителен пневмоничен процес, характеризиращ се с висока температура(39-40 градуса), бронхиално дишане и звънливи хрипове, тежко общо състояние, слузно-гнойни храчки.
Диагнозата на емболията и инфаркта на белия дроб понякога е трудна, особено при сърдечноболните, при които често се срещат атипични форми.
Веднага след установяване на емболията се прилага лечение със средства, които действат против болката и спазмите на кръвоносните съдове. Инжектират се подкожно морфин и венозно папаверин и атропин. За повишаване на кръвното налягане се дават кофеин, коразол или норадреналин. За ограничаването на тромбозата, както в изходното огнище, така и в белия дроб се прилагат антикоагуланти. При развитие на инфарктна пневмония се включват и антибиотици.
Профилактиката на белодробната емболия се състои в предпазване от развитието на венозни тромбози и тромбофлебити – избягване на залежаването при оперирани и сърдечно болни, ранно раздвижване след операция, даване на антикоагуланти и др.
Чернодробният абцес представлява ограничено гнойно възпаление на черния дроб. Възпалението се причинява от различни гноеродни бактерии – стрептококи, стафилококи, колибактерии, ентерококи. Те достигат до черния дроб по различни пътища. Най-често инфекцията се пренася чрез вратната вена при наличие на гнойно-възпалително огнище в някой от коремните органи – апендицит, улцерозен колит, дизентерия и др. В тропичните страни най-честата причина за чернодробния абцес е амебната дизентерия.
Инфекцията може да достигне до черния дроб и по пътя на чернодробната артерия при наличие на гнойни огнища в сливиците, зъбите, белия дроб и други органи.
При възпалителни процеси в жлъчните пътища (холецистит, ангиохолит) инфекцията по асцендентен път достига до черния дроб.
Абцесът в черния дроб може да бъде единичен или множествен. Единичният абцес се локализира най-често в десния чернодробен лоб. Той има различна големина- от орех до портокал. Съдържанието на абцеса е гнойна материя. Отвън той е покрит с фиброзна капсула.
Чернодробният абцес е тежко заболяване. Най-характерният симптом е високата температура, придружена с втрисания и изпотявания. Болните се оплакват от болки в дясното подребрие, отпадналост, главоболие, повръщане и др.
Черният дроб е увеличен и болезнен при палпация. Понякога се установява мускулна защита в дясното подребрие. Ако абцесът е разположен повърхностно, при палпацията може да се установи подуване на ограничена част на черния дроб с флуктуация. На това място при аускултация може да се чуе перихепатално триене поради възпалението на Глисоновата капсула. При по-голяма част от болните се установява жълтеница. Обикновено тя се дължи на токсично увреждане на чернодробния паренхим и на механично притискане на чернодробните пътища. Понякога се развива десностранен ексудативен плеврит поради инфектиране на плеврата по съседство.
Кръвната картина се характеризира с левкоцитоза и полинуклеоза. РУЕ е ускорена.
Протичането на чернодробния абцес е различно. Острият абцес може да оздравее, като гнойта се резорбира. В други случаи той се пробива в перитонеалната кухина, в резултат на което се получава гноен перитонит. Това е тежко усложнение, което води до смърт, ако не се предприеме незабавна хирургическа интервенция. Пробив може да стане и в плевралната кухина, където се развива гноен плеврит. Дълготрайното септично състояние може да доведе до изтощение на организма, увреждане на сърдечния мускул, на бъбреците и др.
Лечението на чернодробния абцес е хирургично. При множествени малки абцеси се прилагат антибиотици във високи дози. Ако не се оперира навреме, прогнозата на чернодробния абцес е лоша.
Профилактиката се състои в своевременно лечение на възпалителните процеси в другите органи, откъдето инфекцията може да бъде пренесена в черния дроб.
Нормално гръдния кош е симетричен. Двете му половини са еднакви – предно-задният (сагиталният) му диаметър е по-малък от напречният (фронтален). Ребрата са симетрично разположени и закръглени. Междуребрията личат само в долната му част. Ключиците изпъкват леко, надключичните и подключичните ямки са слабо и еднакво вдлъбнати. Лопатките при отпуснати ръце са добре прилепени към гръдния кош. Нормално двете гръдни половини имат почти еднакви размери и еднакво участват в дишането. Понякога дясната е малко по-широка в горната си част поради по-силно развитата мускулатура от тази страна у някои хора. При патологични условия едната гръдна половина може да бъде разширена или стеснена в сравнение с другата. Разширение на едната гръдна половина има при наличие на течност (плеврит, хидроторакс) или газ (пневмоторакс) в плевралната кухина и по-рядко при голям тумор на белия дроб или масивна пневмония. Междуребрията на разширената гръдна половина стават по-широки и се изглаждат. Гръдното зърно стои по-далеч от средната линия, отколкото от здравата страна, гръбначният стълб се извива към здравата страна.
Стеснение на едната гръдна половина се получава при обширни плеврални сраствания, при развитие на съединителна тъкан в белия дроб (пневмосклероза), при ателектаза на белия дроб и др. Междуребрията на стеснената страна са по-тесни, гръдното зърно стои по- близо до средната линия. Гръбначният стълб е извит към болната половина.
Частично изпъкване на едната гръдна половина може да има при инкапсулиран плеврит, тумор на белия дроб и др., а частично свиване – при ограничени плеврални сраствания или частична пневмосклероза.
Видими еднаквите гръдни половини могат да покажат различие при динамичното изследване – като се подложи болния да диша дълбоко. В такъв случай може да се наблюдава изоставане в разгъването на едната гръдна половина. Това се получава при възпалителни инфилтрати в единия бял дроб (пневмония, туберкулоза), при новообразувания, при счупване на ребро и др.
Нормално гръбначният стълб е леко извит назад. Епигастралният ъгъл, образуван от ребрените дъги е почти 90 градуса. Различаваме следните патологични форми на гръдния кош:
- паралитичен гръден кош – той е плосък, тесен и дълъг. Сагиталният и фронталният диаметър са намалени, а надлъжният е увеличен. Ребрата се спускат стръмно надолу, епигастралният ъгъл е по-малък от 90 градуса. Над- и под-ключичните ямки са хлътнали, лопатките не прилепват към ребрата. Среща се при хора с астеничен хабитус, но също и при двустранни плеврални сраствания, разпространена пневмосклероза и др.;
- емфиземотозен гръден кош –обратно на паралитичния е широк, дълбок, къс. Сагиталният му диаметър е по-голям от фронталния. Ребрата вървят почти хоризонтално, епигастралният ъгъл е тъп. Гръбначният стълб е силно извит назад. Дихателните движения на гръдния кош са ограничени. Както показва името му, този вид гръден кош се среща при белодробен емфизем;
- рахитичен гръден кош – неправилната форма на гръдния кош се дължи на прекаран в детството рахит. В някои случаи предните странични части на гръдния кош са хлътнали, а гръдната част е изпъкнала- кокоши гърди. В други случаи на границата на костната и хрущялната част на ребрата се получават задебелявания. Те се напипват отстрани на гръдната кост и носят името „рахитична броеница”;
- кифосколиотичен гръден кош – при него гръбначният стълб е извит назад (кифоза) и встрани (сколиоза), вследствие на което гръдният кош става несиметричен. Това води до изменение на положението на белите дробове и сърцето и смущения във функцията им.
По-редки патологични форми на гръдния кош са крушовидната, лодковидната, обущарски гърди и др.
Бъбреците се намират от двете страни на гръбначния стълб в ретроперитонеалното пространство между 12-гръден и 2-3 лумбален прешлен. Десният стои малко по-ниско от левия. Всеки бъбрек има дължина 10-12 см, широчина 5-6 см и тегло 120-160 грама. Бъбреците са покрити със съединителнотъканна капсула, а отвън са обвити с мастна тъкан, която способства за фиксирането им.
При разрез в бъбреците се виждат две зони – кортикална и медуларна. Образувалата се урина се излива в бъбречното легенче, а от там през уретерите се събира в пикочния мехур, откъдето се излива навън.
Основна морфологична и функционална единица на бъбрека е нефронът. Състои се от Малпигиево телце и каналчета.
Малпигиевото телце от своя страна се състои от гломерул и обвиващата го капсула на Шумлянски – Бауман. Гломерулът представлява конволут от капилярни съдове, съединени с две по-големи артериоли. Едната от тях носи кръв в гломерула, а другата поема преминалата през капилярите кръв.
Основната функция на бъбреците е отделянето на урината. Чрез това се постигат главно две задачи:
- отделят се отпадните продукти на обмяната на веществата;
- запазва се постоянният състав на вътрешната среда на организма- хомеостаза. Това се постига чрез възможността на бъбрека да отлъчва в по-голямо или по-малко количество кисели или алкални соли, електролити и др.
Бъбреците отговарят бързо и точно на всяка промяна във вътрешната среда на организма. Тяхната функция се регулира по нервен и хуморален път. Например при постъпване на по-голямо количество течност в организма осмотичното налягане на кръвната плазма намалява. Това посредством осморецепторите, заложени в стените на кръвоносните съдове, води до намалено отделяне на антидиуретичния хормон на хипофизата, вседствие на което реабсорбцията на водата в тубулите се намалява и се отделя по-голямо количество урина. Обратното става при намалено приемане на течности – в този случай осмотичното налягане на кръвната плазма се повишава, антидиуретичният хормон се отлъчва в по-голямо количество, става усилена реабсорбция на вода в тубулите и намалено отделяне на урина.
За отделянето на солите(главно на натрий и калий) в урината регулираща роля играе хормонът на надбъбреците – алдостерон. Под негово действие натриевият йон се абсорбира в тубулите. Усиленото отделяне на алдостерон е причина за усилена реабсорбция на натрий в бъбреците и натрупването му в тъканите. Така се обяснява образуването на отоците, тъй като задържаният натрий води вторично до задържането на вода. Хормонът на щитовидната жлеза – тироксин, подтиска реабсорбцията на водата в тубулите.
В резултат на многостранната дейност на бъбреците се запазва физико-химичното и киселинно-алкалното равновесие в организма и се поддържа постоянният електролитен състав на кръвта.
Бъбрено болните често се оплакват от болки в лумбалната област. Болките могат да бъдат тъпи, например при остър нефрит. В този случай те се дължат на разтягането на бъбречната капсула вследствие на хиперемията и увеличаването на обема на бъбрека. Тъпи болки може да има и при пикочокаменната болест в извънпристъпните периоди.
При нефролитиазата, когато конкрементът навлезе в уретера, както и при запушването на уретера с кръвен коагулум, слуз и др. се появява силна болка в едната половина на кръста с пристъпен характер и излъчване надолу към пикочния мехур. Това е така наречената бъбречна колика. Болка и парене при уринирането са характерни за възпалението на пикочните пътища.
Освен местни, бъбречно болните могат да имат и общи оплаквания – главоболие, липса на апетит, повръщане, отслабване и др. Често имат блед цвят на кожата. Това може да се дължи на анемия или на спасъм на малките артериални съдове на кожата. Характерни за тях са и отоците, локализирани най-често по клепачите на очите, по подбедриците, бедрата, скротума. При болестите на бъбреците, които протичат с азотна задръжка, езикът е обложен, често има стоматит. Дъхът на тези болни е неприятен. Някои от бъбречните заболявания протичат без болка – хроничен нефрит, нефроза, нефросклероза.