Здравеопазване

„От мен зависи дали това ще стане.” – Робърт Х. Шулър

Повечето хора си мислят, че съвършеното здраве е да си ядеш зеленчуците, да се разхождаш всеки ден и да имаш късмет с гените. Те мислят:”в крайна сметка гените ми определят колко ще живея и дали ще бъда здрав. Моите усилия са нещо второстепенно. Когато на човек му удари часът, нищо не може да го спаси. Едва ли съм в състояние да направя нещо…”.
Това не е истина.
Законът за личната отговорност гласи, че всеки е единствено отговорен за своето добро физическо и психическо състояние. Има две истини относно доброто физическо и психическо състояние:
- нашето поведение може да ни осигури или добро здраве, или болест;
- емоционалните и духовните реакции могат да доведат до физически промени.
Добрата новина е, че винаги имаме избор. Чрез личния избор ние можем да променим живота си.
Законът за личната отговорност не се състои в това, да обвиняваме или оневиняваме някого. Законът гласи, че нашето поведение и реакции, без значение в какви обстоятелства сме попаднали, винаги са под наш контрол.
Силата на личния избор действа при всеки от нас, без оглед на възраст, физическо или умствено състояние. Няма изключения.
Може не винаги да осъзнаваме силата на собствения си избор, но тя е в нас, винаги е там. Единствено ние носим отговорността за това, дали съзнаваме този огромен потенциал, с който ни е дарил животът – правото на личен избор, на свободна воля, както и за какво ще използваме тази своя сила – за свое добро или срещу себе си. Всъщност в това се състои Законът за личната отговорност. Ние сме способни да развиваме своето поведение и реакции на физическо, емоционално и духовно ниво.
Законът за личната отговорност изисква от нас смелост, за да правим всеки ден своя житейски избор, дори когато сме несигурни и се страхуваме от неизвестността.
Ние разполагаме със силата да създаваме живот и здраве; ние не сме пасивни наблюдатели и потърпевши от събитията на живота.
Дали вярвате или не, тази сила съществува в нас.
Съвършеното здраве не е само въпрос на генетика, нито само на диета и упражнения. Съвършеното здраве на първо място е осъзнаване на собствения ни потенциал, а след това – и на разбирането на нашата отговорност към самите себе си.
Ние можем да променяме физическото си състояние.
Ние можем да подбираме чувствата си.
Ние винаги можем да открием цел и смисъл в живота си.
Когато правим това, Законът за личната отговорност се превръща в лична сила.

Шапът е  епизоотично заболяване на двукопитните животни(крави, овце, кози). Причинителят на болестта е  Virus aphthosae. Човек се заразява при контакт с болни животни или при употреба на сурово мляко. При варене вирусът се унищожава.
Вирусът прониква в организма на човека през лигавицата на устата или кожата, като причинява местни изменения- афти, язви. След това прониква в кръвта и се разнася по всички органи.
Инкубационният период е около една седмица. Заболяването започва обикновено с повишена температура, главоболие, болки в мускулите, отпадналост. Скоро след това в устата- по устните, венците, езика и бузите се образуват мехурчета с големина на лещено зърно, които съдържат бистра течност. Мехурчетата бързо се пукат и оставят след себе си плитки язвички със сиво обложено дъно и зачервени краища. Характерен симптом на болестта е обилната саливация. Лигавицата на устната кухина е зачервена и подута. При хранене болните усещат силни болки. Регионерните лимфни възли са увеличени.
Понякога могат да се наблюдават и кожни прояви – мехурчета и язви по кожата на дланите, стъпалата, пръстите. Много рядко могат да бъдат засегнати и очите.
Продължителността на заболяването е 1-2 седмици. Прогнозата е добра. Рядко се получават усложнения – бронхопневмония, гастроентерит, миокардит.
Диагнозата се поставя клинико-епидемиологично и се потвърждава чрез серологични реакции и биологична проба.
Лечението е симптоматично – течна недразнеща храна, плакнене на устата с чай от лайка, намазване на афтите.
Профилактиката се състои в преваряване на млякото и избягване на контакт с болни животни.

Заразни или инфекциозни болести са тези, които се причиняват от патогенни микроорганизми.
Не всеки микроорганизъм, който прониква в човешкия организъм, причинява болест. Например в дебелото черво на човека се намират коли-бактерии, които не само, че не са болестотворни, но извършват полезна дейност при смилането на храната. В носно-гърлената кухина на много хора могат да се намерят стрептококи, пневмококи, стафилококи и други микроби, които обикновено не причиняват болест – коменсална флора. За да се получи болест, освен микроорганизъм, който притежава определена биологична активност, е необходима и реактивност на човешкия организъм към микроба или неговите токсини. Следователно, инфекциозната болест е резултат от взаимодействието на патогенния микроорганизъм и защитните реакции на микроорганизма.
Има здрави хора, които са носители на патогенни микроби, без да боледуват, тъй като имат естествен или придобит имунитет към болестта- заразоносители. Те могат да предават заразата на други хора.
Пътищата на проникване на микробите в организма на човека са различни, но най-често инфекцията прониква чрез дихателната система( пръски, кашлица), храносмилателната система(нечисти ръце, хранителни продукти), кожата(наранявания, ухапване от комар, бълхи, кърлежи).
От където и да проникне заразата, обикновено тя предизвиква местна реакция от страна на организма и на входното място се развиват по-леки или по-тежки болестни прояви. Степента на тези прояви зависи от вирулентността на заразата и реакцията на местните тъкани. Разпространението на патогенните микроорганизми от входното място става по различен начин, но най-често то се извършва по съседство, по лимфен и кръвен път.
Наличието на бактерии в кръвта на болните се нарича бактериемия и се среща при много инфекциозни заболявания в определени периоди на тяхното развитие. В някои случаи от първичното огнище постоянно или периодично в кръвта нахлуват микроби, като част от тях се фиксират в други органи, където причиняват развитие на вторични метастатични огнища – септикемия и сепсис.
В някои случаи патогенните микроорганизми остават в първичното огнище, но техните токсини проникват в кръвта и причиняват токсични поражения на различни органи(дифтерия, дизентерия).
От момента на проникването на микроорганизмите в тялото на човека до появата на първите болестни признаци изминава известно време- инкубационен период. През време на инкубационния период микробите се размножават и образуват значително количество токсини, а организмът от своя страна се приспособява за защита и встъпва във взаимодействие с микробите. Тези процеси протичат без изразени клинични явления.
За развитието на заразна болест съществена роля играят т.нар. предразполагащи причини, които отслабват защитните сили на организма или създават благоприятни условия за развитието на инфекцията – простуда, преумора, нервни пренапрежения, недохранване, алкохолизъм и др.
Защитата на организма срещу инфекцията се осъществява по различни начини и чрез различни механизми. Най-първо съществува местна защита. Кожата и лигавицата, когато са интактни, представляват естествена защита спрямо някои микроорганизми(локална резистентност). Локалната резистентност в някои случаи е абсолютна- през кожата не могат да проникнат причинителите на тифуса или скарлатината; в други случаи тя е относителна – през лигавицата на гърлото могат да преминат или да не преминат причинителите на дифтерията или скарлатината. Резистентността на лигавиците е значително по-малка от тази на кожата, затова по-голямата част от патогенните микроби проникват през тях.
Освен локална, организмът притежава и обща резистентност. Тя се осъществява преди всичко чрез фагоцитозата и образуването на антитела. Антителата биват различни видове: антитоксини, аглутинини, бактериолизини, преципитини, опсонини и др.
След преболедуване от дадена инфекциозна болест се получава временна или трайна невъзприемчивост към болестта, дължаща се на наличието на антитела и други защитни механизми срещу причинителя на заболяването. Това състояние се нарича придобит или активен имунитет. Някои хора притежават естествен или вроден имунитет, поради което при инфектиране не боледуват от определена инфекциозна болест. Известно е, че през време на епидемия, дори от силно заразни болести(холера, чума), не всички хора боледуват.
Макар отделните инфекциозни болести да показват различия в протичането си, все пак те притежават и общи клинични явления, характерни за тях:
- повишаване на температурата – дължи се на дразненето на терморегулаторния център в междинния мозък от микробните токсини или от белтъчни продукти, получени при разпад на тъканите на самия човешки организъм. Температурната крива при различните инфекциозни болести е различна – субфебрилна, ремитентна, интермитентна, септична и др.;
- характерни явления от страна на нервната система – главоболие, унесеност, безсъние, делири, гърчове и др.;
- обриви по кожата и лигавициците;
- проблеми от страна на сърдечно-съдовата система – тахикардия или брадикардия, понижаване на кръвното налягане, увреждане на миокарда и др.;
- явления от страна на храносмилателната система – безапетитие, обложен език, гадене и повръщане, запек или диария и др.
Много често при инфекциозните болести се установяват бронхит и бронхопневмонии било като симптоми на самите заболявания, било като усложнения. От отделящите се с урината микроорганизми или токсини нерядко се засягат и бъбреците. При някои от инфекциозните заболявания се увеличава слезката. В кръвта настъпват характерни промени, като броят и съотношението на белите кръвни клетки се изменя различно.
Протичането на инфекциозните болести е различно. Различават се остри и хронични форми. Съществуват форми, които протичат леко, със слабо нарушено общо състояние и завършват с бързо оздравяване – абортивни. Обратно, срещат се много бурни форми- фудроаянтни, които завършват със смърт за няколко часа.
Диагнозата на инфекциозните болести се поставя преди всичко по клиничната картина. Важно значение има подробната епидемиологична анамнеза – данни за контакт с болни хора или животни, за съществуването на епидемия, за направени ваксинации и имунизации и др.
Особено важно значение за диагнозата има доказването на причинителя на заболяването чрез бактериологично изследване.
Профилактиката е лична и обществена. Личната профилактика се състои в поддържане на лична хигиена, избягване на контакт с болни от инфекциозно заболяване, общо укрепване на организма. Обществената профилактика се състои в различни мероприятия за борба с инфекциозните болести – канализация, контрол над хранителните продукти, ваксинации и имунизации, изолиране на инфекциозно болните и др.

Причинители на скарлатината са бета-хемолитични стрептококи от група А. Тя е широко разпространено заболяване, особено в страните с умерен климат. Най-често боледуват деца от 3 до 10 години. Заболявания над тази възраст са по-редки, макар че се наблюдават и между възрастните. При деца до 1 година скарлатината също се среща рядко, поради наличието в тях на антитела, получени от майката.
Основен източник на заразата е болният човек. Възбудителите на скарлатината се съдържат в носоглътката и гърлото и се предават на здравите хора при говорене и кашлица, но също и при пряк контакт. Заразяването чрез предмети има ограничено значение, тъй като заразата извън човешкия организъм се запазва за твърде кратко време.
Проникналите в гърлото стрептококи причиняват възпаление на сливиците и фаринкса. Стрептококите отлъчват токсини, които са причина за редица клинични прояви, като повръщане, тахикардия, увреждане на сърцето и бъбреците. Смята се, че обривът се дължи на токсично или токсо-алергично въздействие. След боледуването се получава траен имунитет.
Инкубационният период на скарлатината е от 3 до 7 дни. Болестта започва остро, с повишаване на температурата до 39-40 градуса, повръщане и болки при гълтане. Общото състояние е тежко. При огледа на гърлото се установява, че сливиците, фаринксът, мекото небце и част от твърдото небце са зачервени. Червенината има ярък, огнен характер. Зачервяването се състои от отделни дребни петънца – енантем. В някои случаи по сливиците има налепи. Езикът в началото е обложен, а по-късно се очиства и изглежда червен с ясно изразени папили – малинов език. Подчелюстните и шийните лимфни възли са уголемени и леко болезнени.
Обривът на кожата се появява 12-24 часа след началото на заболяването и започва от шията и гърдите, като постепенно се разпространява по цялото тяло и крайниците. Лицето е силно зачервено, носът, устните и брадата остават бледи. Това е характерният за скарлатината бледен триъгълник на Филатов. Изривът се състои от отделни дребни червени петна с големина 1-2 мм, които от начало са плоски, а после се надигат леко. Ако кожата се погали леко с ръка се усеща грапавина.
Кръвната картина се характеризира с левкоцитоза и еозинофилия. В урината се установява увеличение на уробилиногена. В първите дни на боледуването в урината почти редовно се намира и ацетон. Черният дроб е увеличен, мек и леко болезнен.
Повишената температура и тежкото състояние при скарлатината продължават 3-5 дни, след което настъпва подобрение с постепенно понижение на температурата. Обривът избледнява към края на първата седмица, след което се явява излющване на кожата на едри люспи. Характерно за скарлатината е лющенето на дланите и ходилата.
Съществуват няколко форми на скарлатина:
- лека скарлатина – протича с невисока температура и слабо засегнато общо състояние. Обривът трае 3-4 дни. Усложненията са по-редки;
- токсична скарлатина – протича тежко, с явления на интоксикация на нервната и сърдечно-съдовата система. Болните са отпуснати, сърдечната дейност е извънредно ускорена, кръвното налягане е ниско, от устата има дъх на ацетон. Обривът по кожата е оскъден и със синкав оттенък. Болестта често завършва със смърт към 3-4-я ден;
- септична скарлатина – характеризира се с тежки промени от страна на гърлото. Сливиците са покрити с налепи, под които се откриват некротични огнища. Подчелюстните възли са силно подути и нагнояват. Общото състояние е тежко. Стрептококите могат да проникнат в кръвта и да се развие сепсис със смъртен изход.
От усложненията при скарлатината най-важни са токсичният миокардит и гломерулонефритът. Бъбречното увреждане се явява най-често в третата седмица на заболяването. Други усложнения са възпалението на средното ухо, възпаление на ставите(скарлатинозен ревматизъм) и др.
В миналото скарлатината е протичала тежко и е давала голяма смъртност. През последните години благодарение на лечението с пеницилин смъртността е намаляла под 1 %. Болните се поставят на постелен режим с лека храна.

При заушка(епидемичен паротит) източник на заразата е болният човек. Вирусът се намира в слюнката на болните, откъдето се предава по въздушно-капков път и по-рядко чрез замърсени със слюнка предмети. Причинителят е малко издържлив във външната среда. Заразяването започва един ден преди подуването на пароидните жлези и продължава до 21-я ден от началото на болестта. Епидемии от заушка се наблюдават най-често в училища или детски градини. Боледуват деца и младежи до 20 години. Най-много заболявания се регистрират през зимно-пролетните месеци.
От устата вирусът прониква в каналите на слюнчените жлези и причинява възпалението им. Засяга се главно паротидната жлеза и в по-малка степен останалите слюнчени жлези. По хематогенен път заразата се пренася и в централната нервна система, тестикулите, панкреаса, щитовидната жлеза и др. В засегнатите органи се установява левкоцитна инфилтрация, оток и малки хеморагии. След преболедуване се получава имунитет, който обикновено е траен. Повторни заболявания са редки.
Инкубационният период е 14-21 дни. Болестта започва постепенно, с общо неразположение, главоболие, безапетитие, леко повишена температура. Скоро след това се появяват болки пред ухото, неприятни усещания при дъвчене и гълтане, сухост в устата. За няколко дни паротидната жлеза се подува. Подуването е пред ухото, върху масетерния мускул и във вдлъбнатината между долната челюст и proc.mastoideus. Външното ухо се повдига нагоре, което придава характерен вид на болните. При пипане подутината е меко-еластична и леко болезнена. Кожата върху нея е изопната и бледа. В преобладаващия брой от случаите, в началото се подува само едната паротидна жлеза, а след 2-3 дни се засяга и другата. Температурата в това време се повишава до 38-40 градуса, общото състояние се влошава. Отварянето на устата е затруднено. Отделянето на слюнката е намалено. Изходното отвърстие на Стеноновия канал често е зачервено и подуто. Слухът може да бъде намален поради стеснението на ушния канал. Понякога се установява леко увеличение на подчелюстните и шийните лимфни възли. Пулсът често е релативно забавен. Кръвната картина се характеризира с нормален, увеличен или намален брой на левкоцитите, но винаги има изразена лимфоцитоза. РУЕ е в границите на нормата. Диастазата в кръвния серум и урината е увеличена.
След като стигне максимално развитие, подуването на паротидните жлези се задържа няколко дни и след това започва постепенно да намалява. Заедно с това се понижава и температурата. Затрудненото отваряне на устата и трудното дъвчене също изчезват. При едностранния паротит боледуването трае около една седмица; при двустранния- 10-12 дни.
Понякога може да се получат усложнения:
- орхит – възпаление на тестикулите. Развива се обикновено една седмица след началото на заболяването и най-често е едностранен. Среща се по правило при болни след пубертетната възраст и възрастните. Характеризира се с тежко общо състояние, подуване и болки в тестикула, висока температура, релативно забавен пулс;
- серозен менингит – протича с главоболие, повръщане, ригидност на вратната мускулатура. При лумбална пункция цероброспиналната течност изтича под налягане. Течността е бистра и съдържа лимфоцити;
- миокардит, панкреатит, отит- наблюдават се рядко.
Специфично лечение на заушка не съществува. Дават се антипиретични и болкоуспокояващи средства, течна храна. Трябва да се следи и за хигиената на устата. Прогнозата общо взето е добра. След орхит често остава атрофия на тестикула.
Профилактиката се състои в изолиране на болните и избягване на близък контакт с тях. Известно предпазно действие има инжектирането на гамаглобулин.

Измършавяването е болестно състояние, при което настъпва силно намаление на телесното тегло вследствие редукция на мастната тъкан и мускулатурата.
Съществуват хора мършави по природа, които имат слабо развита мастна тъкан, но добре развита мускулатура и са с добро самочувствие и запазена работоспособност. В тези случаи не се касае за болестно състояние, а за конституционална особеност.
Патологичното измършавяване бива ендогенно и екзогенно. Екзогенното измършавяване се дължи на намалено хранене и продължително гладуване.
Причините, които предизвикват ендогенното измършавяване са различни. Най-важните от тях са следните:
- заболявания, при които има пречка за нормалното постъпване, смилане или всмукване на храната в храносмилателната система – стеснение на хранопровода или пилора на стомаха, резециран стомах, хронични ентерити и панкреатити и др.;
- хронични изтощителни заболявания, при които има усилен разпад на тъкани, като туберкулоза, злокачествени тумори, захарна болест, напреднала сърдечна декомпенсация, атеросклероза и др.;
- заболявания на нервната система от органичен и функционален характер – енцефалит, прогресивна парализа, нервна анорексия и др.;
- ендокринни заболявания- тиреотоксикоза, Адисонова болест, болест на Симонс и др.
Болните се оплакват от слабост, лесна умора, намалена работоспособност. Обективно се установява почти пълна липса на подкожна мастна тъкан и намаление на мускулната маса. Кожата е бледа, с намален тургор. Организмът на такива болни е лесно податлив на вторични инфекции, поради което у тях нерядко се установяват бронхопневмония, туберкулоза, пиелит и др.
Крайната степен на измършавяването се нарича кахексия. Тя се изразява още с анемия, хипотония, отоци. Среща се при малигнените тумори, при тежките форми на белодробната туберкулоза, диабет и др.
Екзогенното измършавяване има по-добра прогноза – при прекратяване на гладуването и при нормално захранване болните бързо се оправят. При продължително гладуване обаче могат да настъпят трайни дистрофични изменения във вътрешните органи, които помрачават прогнозата. Прогнозата на ендогенното измършавяване е в зависимост от основното заболяване.
Диагнозата на измършавяването е лесна. По-трудна е етиологичната диагноза. Болните трябва да бъдат изследвани подробно за инфекциозни заболявания, малигнени тумори, ендокринни разтройства и др.
При екзогенното измършавяване се увеличава храненето, като се дават достатъчно белтъци, въглехидрати, масти и витамини. При силно измършавяване е необходимо да се намали и разходът на енергия. За тази цел най-добре е болните да бъдат на постелен режим. Прилагат се някои лекарства за подобряване на апетита и за усилване на анаболните процеси в организма – анаболни стероидни препарати.

„…И най-важна от всичко е любовта.“- Апостол Павел

В ничий живот не съществуват обещания. Има само възможности. Най-голямата привилегия на всеки човек е да преследва разгръщането на своя най-голям потенциал. Това преследване, предприето искрено, е истинското пътуване към Съвършеното здраве. Крайната цел е последователното прилагане на Закона за безусловната любов. Науката твърди, че най-висшата цел на живота е мъдрото използване на познанието.
Политиците твърдят, че най-висшата цел е свободата.
Социолозите твърдят, че най-висшата цел е в добрите дела на човека.
Икономистите твърдят, че най-голямото ни призвание е финансовата независимост.
Религията твърди, че върховното нещо, което човек може да притежава е вярата.
Всички те фокусират вниманието си върху част от истината. Тя е във всекидневното практикуване на най-големия от всички неоспорими закони на Съвършеното здраве – Законът за безусловната любов.
В основата на всеки успех, на добрия здравен статус, на самоусъвършенстването стои неутолим дух, който ни поддържа дори когато не го осъзнаваме. Този дух е любовта.
Аз вярвам, че съществува Бог. Разбирам, че когато хората си мислят за Бога, често представите им са много различни. Най-смислено е да си представяме Бога като Първоизточник, като Създател на всичко, Дарител на живота, Присъстващ във всяко кътче на Вселената, във всеки момент.
Като човешки създания не можем да постигнем Божественото съвършенство. Но ако му позволим, Божественият потенциал се отприщва у нас и чрез нас, давайки ни възможност да се доближим до Божия промисъл.
Най-висшия израз на Божия промисъл е прилагането на любовта в отношенията между хората, любовта, основана върху решението да служим. Тя е динамично състояние на съзнанието – отдаване, съзидателен поток, хармония.
Безусловната любов приема факта, че да си човек, означава да грешиш и да не си съвършен. Тя е изборът да обичаш, без да поставяш условия и да търсиш отплата. При този закон няма „ако“, няма корист.
Любовта е съзидателна. Законът за безусловната любов ни кара да променим из основи схващанията си за действителността. Силата на този закон далеч надхвърля личното ни здраве и благополучие или нашия живот. Откликвайки на любовта, ние се превръщаме в сътворци на свят с безброй възможности.
Чрез своите мисли, думи, молитви, действия ние сътворяваме живота си. Процесите вътре в нас също се отразяват във физическия свят. Ние влияем на събития, отношения, шансове, финансови възможности….Ние творим. Най-силната, най-благоприятната форма на творчество е безусловната любов. Болестта не е единственият път за нейното осъществяване. Когато в криза се приложи безусловната любов, винаги, наистина винаги условията се подобряват. Променя се отношението ни към кризисната ситуация. Да гледаме живота през призмата на безусловната любов означава да се освободим от задръжките на обичайното. Ние вече не сме оковани в използването на остарели, консервативни, отровни и съмнителни решения на проблемите. Чрез Закона за безусловната любов се стига до най-добрия, до единствения отговор.
Законът за безусловната любов представлява духовност в действие. Ако не можем да приемем съществуването на Бога или на някоя друга форма на Висш разум, можем да приемем, че проявяването на обич към друг човек е в състояние да промени живота на двама: на този, който получава любовта, и на този, който я дарява.
Да живеем, без да осъзнаваме какво мислим, чувстваме, обичаме и творим, е заплаха за здравето и благополучието ни. Да се научим да живеем и обичаме съзнателно, да развиваме ума и прозрението, ни освобождава от потребността да се изживяваме като жертви на живота, както и от мисълта, че обстоятелствата контролират съдбата ни. Любовта е индивидуална сила. Любовта превръща съзнанието на отделния човек в сила, която променя света край него.
Безусловната любов е непредубедена- тя не осъжда; тя те е приела завинаги такъв, каквото си. Хората, чийто дух е посветен на любовта, съзнават истината, че те са сътворци заедно с Твореца- Бог.
Пътят на безусловната любов не е лесен, но затова пък прави живота съдържателен. Пътят на любовта не е интелектуално упражнение. Той е животрептяща необходимост, постоянно предизвикателство; непрекъсно се променя; неизменно изисква дисциплина и предварително обмисляне. Ако изберем пътя на любовта, трябва да го следваме неизменно, до края. Ако не го изберем, не живеем пълноценно.
Не е лесно да се съблюдава Законът за безусловната любов. Може да се отклоним един или два пъти, но никога няма да освободим съзнанието си от безусловната любов, щом веднъж сме я приели. Тя става наша завинаги, но тя има и своите изисквания:
1. Законът за безусловната любов изисква от нас да познаваме всички останали закони за Съвършеното здраве. Те са нашите инструменти. Колкото повече знаем, толкова по-силни ставаме.
2. Законът за безусловната любов е благополучие в най-широкия смисъл. Той е връзката с останалите правила. Безусловната любов е практическата същност на подхода към съвършеното благосъстояние на тялото и духа.
3. Безусловната любов не ни позволява повече да обвиняваме другите. От обвинението полза няма; то ни отнема възможността за промяна. Да обвиняваме другия, означава да обвиняваме себе си. Да правим равносметка -да, но – не на обвиненията.
4. Безусловната любов ни принуждава да изследваме всички изкуствени бариери в живота и да ги премахваме. Поставянето на граници между народи, раси, религии;“лепенето на етикети“; убедеността ни, че сме независими от другите – това са остарели понятия. Те повече не важат. Те служат единствено да разделят хората. Животът, съобразен със Закона за безусловната любов, не познава ограничения.
5. Законът за безусловната любов е отвъд пределите на времето и пространството. Любовта се предава за миг. Тя минава през всякакви граници – и действителни, и въображаеми. Тя е вечна. Тя изисква непрекъснато да внимаваме за собственото си състояние. Ако усетим и най-лекия негативизъм, трябва незабавно да се изцерим.
6. Пътят на безусловната любов не минава през джунглата на насилието. Тя минава през отношения, подхранващи душата.
7. Законът за безусловната любов изисква да се освободим от противоетествените си навици – наркотици, алкохол, отрицателни привички, страхове – всичко, което ни кара да губим способността си да обичаме. Непрекъснато трябва да правим избор, освобождавайки се от низките страсти и търсейки по-висши нива на духовно израстване.
8. Законът за безусловната любов изисква от нас да вършим всичко това с благост спрямо себе си и спрямо другите. Необходима е всестранна дисциплина. Да обичаш, налагайки волята си, чрез решимост и без състрадание, е форма на самоналожено насилие. Ценете съвършеното здраве на тялото и духа си. Уважавайте се и бъдете нежни към себе си.
9. Безусловната любов изисква да запазим концентрацията си. Това означава да се сравняваме единствено със себе си, а не с другите. Собствената ни ангажираност е единствената мярка за напредък.
10. Над всичко, Законът за безусловната любов изисква непрекъснато да проявяваме любов. Трябва да правим това всеки ден, всеки час, всяка минута.
Следвайки този път, ние изпитваме великата радост на висшия порив и жънем плодовете на съвършеното здраве. Прилагайки Закона за безусловната любов в живота, човек получава богато възнаграждение – физическо здраве, мъдрост, състрадание и става оръдие на мира.

Пневмотораксът е заболяване, при което в плевралната кухина навлиза въздух или друг газ. Той бива:
- травматичен – при повреждане на гръдната стена;
- спонтанен – въздухът навлиза в плевралната кухина поради някоя болестна причина;
- изкуствен – въздухът се вкарва от лекар с лечебна цел.
Най-често се среща спонтанният пневмоторакс.
Главната причина за спонтанния пневмоторакс е белодробната туберкулоза. Субплеврално разположени казеозни огнища или каверни могат да се пробият в плевралната кухина, където прониква въздух от белия дроб. Причина могат да бъдат и плеврални сраствания след излекуван туберкулозен плеврит, когато се разкъсат при кашлица, дълбоко дишане и др. По-редки причини за спонтанния пневмоторакс са бронхиектазиите, белодробният абцес, пневмонията и др. Понякога спонтанният пневмоторакс може да се получи внезапно при практически съвсем здрави хора. Причината в тези случаи са булозен емфизем или плеврални сраствания, които се разкъсват.
Спонтанният пневмоторакс бива пълен, когато въздухът навлиза и заема цялата плеврална кухина; и непълен – когато поради плевралните сраствания въздухът е навлязъл в ограничени пространства. В зависимост от контакта му с атмосферния въздух, пневмотораксът бива:
- отворен – въздухът свободно влиза и излиза в плевралната кухина;
- затворен – когато след навлизането на въздуха в плевралната кухина мястото на пробива се затваря и връзката с атмосферния въздух се прекъсва;
- вентилен – на мястото на пробива се създава вентилен(клапен) механизъм, при който въздухът при вдишване влиза в плевралната кухина, но при издишване не може да излезе.
При всички форми на пневмоторакс в плевралната кухина се създава положително налягане, поради което белият дроб колабира ( свива се към хилуса), а медиастинумът се измества към здравата страна. Най-голямо налягане се получава при вентилния пневмоторакс, поради което той е най-опасен.
Спонтанният пневмоторакс настъпва внезапно и бурно с остра режеща болка в съответната гръдна половина и задух. Понякога болните могат да изпаднат в колапсно състояние с малък, бърз пулс, силна цианоза и др. Това състояние се получава при навлизане на голямо количество въздух в плевралната кухина с бързо колабиране на белия дроб и изместване на медиастинума. При частичният пневмоторакс симптомите са слабо изразени. Понякога той може да премине неосъзнато от болния и да се установи при случаен рентгенов преглед.
При оглед на гръдния кош гръдната половина съответно на пневмоторакса изглежда разширена и неподвижна при дишане. Гласният фремитус липсва. При перкусия се получава хиперсонорен или тимпаничен тон. При аускултация дишане не се чува. Понякога до гръбначния стълб може да се чуе бронхиално дишане от колабиралия бял дроб. Сърдечният удар се напипва изместен наляво или надясно.
Рентгенологично едната гръдна половина изглежда много светла и без белодробен рисунък. В хилуса се вижда по-плътна сянка на колабиралия бял дроб.
Често при пневмоторакс се получава възпаление на плеврата с образуване на ексудат – хидропневмоторакс. Ако ексудатът е гноен – пиопневмоторакс.
При чистия пневмоторакс кръвната картина и РУЕ са нормални, при инфектирания може да има левкоцитоза и ускорена РУЕ.
При протичането на заболяването в редки случаи може да настъпи смърт още в първия ден на образуването. В повечето случаи след няколко седмици въздухът се резорбира и болният оздравява. При хидропневмоторакс протичането е по-дълготрайно и прогнозата е по-неблагоприятна.
При лечението на болният се осигурява пълен покой. При силни болки се дават морфин или други болкоуспокояващи средства. При силно положително налягане в плевралната кухина въздухът се изсмуква.

Протеинурията е един от най-честите и важни признаци на бъбречните заболявания. Белтъкът, намиращ се в урината, произхожда от белтъка на кръвната плазма. Последният преминава през увредения бъбречен филтър.
В урината преминават главно по-нискомолекурярните албумини, но се намират и глобулини, поради което старият термин албуминурия е неточен.
Протеинурия може да има временно и при здрави хора – след тежка физическа работа, изстудяване, силни нервни емоции и др. При наличие на голямо количество левкоцити или еритроцити в урината може да се получи положителна реакция за белтък. Той произхожда не от бъбреците, а от кръвните телца. Белтъкът в тези случаи не надвишава 0,5-1 % и след цинтрофугиране на урината, реакцията за белтък става негативна. При деца и юноши с астенично телосложение може да съществува т.нар. ортостатична или лордотична протеинурия. Тя се появява, когато изследваният стои прав или ходи, и изчезва при легнало положение. Смята се, че причината за тази протеинурия е лордозата на гръбначния стълб, която е изразена по-силно в право положение и причинява притискане на бъбречните вени.
При декомпенсирани сърдечно болни се среща застойна протеинурия. Дължи се на хипоксемията на бъбреците вследствие на недостатъчното им кръвоснабдяване. Количеството на белтъка при застойната протеинурия обикновено не надминава 1 %. След премахването на декомпенсацията протеинурията изчезва. При висока температура също може да има белтък в урината- фебрилна протеинурия. Белтъкът изчезва след нормализирането на температурата.
От бъбречните заболявания протеинурия дават най-вече нефритите и нефрозите. При острия гломерулонефрит протеинурията обикновено е умерена и рядко надвишава 2-3 %. От количеството на белтъка в урината обаче не могат да се правят заключения нито за тежестта, нито за прогнозата на заболяването.
При нефротичния синдром – остра некронефроза, липоидна нефроза, амилоидна нефроза се установява висока протеинурия, достигаща до 20-30 % и повече.
Бъбречната протеинурия обикновено се съпътства с хематурия, цилиндрурия, отоци, повишено кръвно налягане, азотна задръжка в кръвта и др.

Панкреасът (задстомашна жлеза) е продълговат орган, разположен хоризонтално в епигастриума на височината на втория лумбален прешлен. Панкреасът лежи между стомаха и задната коремна стена и е разположен ретроперитонеално.
Задстомашната жлеза се състои от три части – глава, тяло и опашка. Има дължина около 15 см, широчина около 6 см и тежи приблизително 80 грама. Цветът и е бледорозов до сивкаворозов, повърхността – дребнозърнеста.
Хистологично в панкреаса се откриват два вида клетъчни елементи:
- епителни клетки – секретират ферменти за храносмилането;
- специални клетки – А, B, C, D, които образуват Лангерхансовите острови и обуславят вътрешната секреция на задстомашната жлеза.
По своето устройство външносекреторният апарат на панкреаса наподобява устройството на слюнчените жлези. Основна морфологична единица представлява жлезният ацинус, който се състои от група клетки, разположени около малък изходен проток. Изходните протоци се съединяват в по-големи канали, които се вливат в главния панкреатичен проток. В около 60%от случаите жлъчният и панкреатичният канал се съединяват преди вливането им в 12-пръстното черво.
Лангерхансовите острови се състоят от B-клетки, които произвеждат инсулина; A- клетки, произвеждащи глюкагон, C и D – клетки, с неточно установена функция.
Функционално се различават външна и вътрешна секреция на задстомашната жлеза.
Продуктът на външната секреция е панкреатичният сок, който по главния проток на задстомашната жлеза постъпва в 12-пръстното черво. За 24 часа се отлъчва 1500-2000 мл панкреатичен сок. Главните му съставни части са ферментите трипсин, диастаза и липаза. Освен това, панкреасът отделя и натриев бикарбонат. Трипсинът се отделя от панкреаса в неактивна форма- трипсиноген. Той се превръща в трипсин под въздействието на чревната ентерокиназа. Трипсинът разгражда белтъците до пептони и аминокиселини.
Под въздействието на диастазата въглехидратите се разграждат до монозахариди.
Липазата разлага неутралните мазнини в мастни киселини и глицерин. Липазата се активира под въздействието жлъчните соли. Натриевият бикарбонат спомага за алкализирането на дуоденалното съдържание.
Външната секреция на задстомашната жлеза се регулира по нервен и хуморален път. Установено е, че дразненето на блуждаещия нерв усилва секрецията на панкреаса. Чрез многобройни изследвания е установен хуморалният механизъм на външната панкреасна секреция. Проникването на солна киселина в 12-пръстното черво предизвиква отделяне на панкреатичен сок. Под нейно влияние в лигавицата на 12-пръстното черво се образува фермента секретин, който по кръвен път стимулира секрецията на панкреаса. Задстомашната жлеза секретира още два фермента:
- липокаин – възпрепятства мастната филтрация в черния дроб;
- креин ( падутин)- има вазодилатативен ефект.