Ракът на задстомашната жлеза не е рядко заболяване. Среща се по-често при мъжете, отколкото при жените. Боледуват главно хора над 50 годишна възраст.
Туморът се локализира най-често в главата и значително по-рядко в тялото и опашката и. Той води началото си от епитела на панкреатичните каналчета и по-рядко от паренхимните клетки. По хистологичния си строеж се различават аденокарцином и по-рядко медуларни, скирозни и желатинови форми. Макроскопски се установяват отделни възли с твърда консистенция и неравна повърхност или дифузно разпространен неопластичен процес.
Ракът на панкреаса може да прорасне в съседните органи- стомах, черен дроб, бъбреци. Често той притиска d.choledochus, като причинява механична жълтеница.
Симптомите на заболяването са разнообразни и зависят главно от локализацията на тумора.
Ракът на главата на панкреаса се характеризира с постепенно засилваща се механична жълтеница, причинена от притискането на d. choledochus от тумора. В началото на заболяването болните се оплакват от липса на апетит, обща слабост, гадене, запек или диария. Наред с тези явления се появява и болка – тъпа, постоянна, локализирана в епигастриума или дясното подребрие.
При обективното изследване прави впечатление жълтото оцветяване на кожата. Цветът на кожата в началото е жълтозеленикав, а след това постепенно става маслиненозелен. Жлъчният мехур се препълва с жлъчка и може да се напипа като крушовидна маса с еластична консистенция. Изпражненията са оцветени ахолично, урината е тъмна, в нея се установява билирубин. Билирубинът в кръвния серум е повишен значително. Функционалните чернодробни проби в началото на заболяването са нормални, но по-късно стават положителни поради увреждането на чернодробния паренхим. Постепенно се развива кахексия и болните умират до една година след появата на жълтеницата.
Ракът на тялото на панкреаса се среща по-рядко. При него липсва жълтеница. Най-характерният му признак са силните, нетърпими болки в епигастриума с излъчване към гръбначния стълб. Болките се обясняват с просрастването на тумора назад и притискането на слънчевото спелетение. В крайния стадий може да се развие асцит вследствие на притискане на вратната вена от метастази. Бързо се развива кахексия и настъпва смърт след няколко месеца.
Диагнозата на рака на задстомашната жлеза е трудна. За рак на главата на панкреаса говорят упоритата и прогресивно засилващата се механична жълтеница и развитието на ракова кахексия. Диференциална диагноза трябва да се прави със запушването на d.choledochus с камък, с рак на жлъчните пътища, на черния дроб и др.
За рак на тялото на задстомашната жлеза говори силната невралгична болка. Диференциална диагноза трябва да се прави със заболяванията на гръбначния стълб- да се направи рентгенова снимка.
Лечението е само хирургическо и се състои в пълна или частична резекция на задстомашната жлеза. Хирургическото лечение може да даде добър резултат, при условие че диагнозата е поставена рано.
Бронхопневмонията(огнищна пневмония) представлява възпаление на белите дробове, при което се засягат както алвеолите, така и малките бронхи. Възпалителният процес има огнищен характер, локализиран е в пределите на един лобулус, откъдето идва името – лобурална или огнищна пневмония. Употребява се и терминът катарална пневмония, който определя третата характерна черта на бронхопневмонията- катаралният характер на ексудата.
В днешно време бронхопневмонията се среща по-често от крупозната пневмония. От нея боледуват мъже и жени от всички възрасти, но се среща особено често при деца и стари хора.
Инфекцията достига до бронхиолите и алвеолите главно по аерогенен път. И тук както при крупозната пневмония в преобладаващият брой от случаите се касае за автоинфекция – микробите десцендират в белия дроб от гърлената кухина.
Бронхопневмонията се наблюдава често у болни с хроничен бронхит, емфизем на белия дроб, сърдечна декомпенсация. Особено честа е тя при грип, коклюш, морбили и други инфекциозни заболявания. Запушването на малките бронхи с ексудат благоприятства инфекцията на алвеолите. Голямо значение за развитието на бронхопневмонията имат предразполагащите фактори – простуда, преумора, лоши битови условия и др. Значение има и нехигиеничното състояние на устата и гърлената кухина, което дава възможност за обилно размножаване на микробната флора.
Микроскопски в белите дробове се намират множество огнища с увеличена плътност, с диаметър 1-5 мм и повече, по-добре доловими при палпация, отколкото при оглед. При разрез от повърхността на белия дроб се изтисква мътна течност. Бронхопневмотичните огнища най-често са лобуларни, но нерядко имат по-малки размери- ацинозни или даже милиарни. При сливането на отделни огнища могат да се получат и по-големи участъци на възпаление(конфлуираща бронхопневмония). Ексудатът в алвеолите е катарален – съдържа слуз, олющени алвеоларни епителни клетки и левкоцити, но често има по-скоро гноен характер. Малките бронхи са също възпалени. Хилусните лимфни възли са увеличени, плеврата е покрита с фибринозен налеп.
Началото на бронхопневмонията обикновено е бавно, постепенно. Болестта често се развива на фона на предшестващ бронхит или остър катар на горните дихателни пътища. Температурата се повишава в течение на няколко дни до 38-39 градуса. Температурната крива най-често има ремитиращ или неправилен характер. При деца и млади хора бронхопневмонията може да започне с втрисане, при старите – обратно. Болестта може да протече със субфебрилна или даже нормална температура.
Почти винаги има кашлица. Тя е или суха, дразнеща, или придружена от слузна или слузно-гнойна експекторация. Заедно с това болните се оплакват от обща слабост, главоболие, болки в гръдния кош, липса на апетит.
При оглед може да се види известна цианоза по лигавиците и да се установи ускорено и затруднено дишане. При дълбоко дишане засегнатата гръдна половина може да изостава. Най-важни данни от физическото изследване се получават при аускултацията. Дишането може да бъде отслабено или изострено везикуларно, придружено с дребни или средни влажни хрипове, които на места имат звучен характер. Обикновено огнищната пневмония се локализира в долните лобове, поради което физическите явления са най-ясно изразени в задно-долните части на белите дробове.
При рентгенови изследвания на белите дробове се виждат огнища с различна големина, с неясни и размазани очертания, разположени перибронхиално. Отделните огнища могат да се слеят помежду си и да дадат по-големи петнисти сенки(едроогнищна бронхопневмония), а в някои случаи и сегментни или псевдолобарни инфилтрати. Бронхопневмонията се съпровожда с вентилаторни смущения (намален витален капацитет) и с влошаване на газовия състав на кръвта (хипоксемия).
Кръвната картина се характеризира с левкоцитоза. Нерядко обаче се наблюдава нормално количество на левкоцитите, даже и левкопения. РУЕ е ускорена. От страна на сърдечно-съдовата система има тахикардия, глухи сърдечни тонове, може да се появи систоличен шум на върха. Кръвното налягане показва тенденция към понижаване. Тези изменения са израз на токсичното увреждане на миокарда или вазомоторните центрове.
Обикновено бронхопневмонията трае една или няколко седмици. При своевременна диагноза и правилно проведено лечение, температурата се нормализира бързо и общото състояние се подобрява. По-тежко протича бронхопневмонията при стари и изтощени хора, при сърдечно болни, диабетици. При тях смъртният изход не е рядък.
Усложненията при бронхопневмонията в днешно време са по-редки, отколкото в миналото. Възпаленията на плеврата се срещат сравнително често, но са бързопреходни- така, че изразеният ексидативен плеврит и особено гнойният са редки. Белодробният абцес е също рядък. Най-честото усложнение е непълната и резорбция и рецидивирането и – хронична пневмония и пневмосклероза. От извънбелодробните усложнения най-важни са сърдечно-съдовите- миокардит и вазомоторна слабост.
Хипофизният нанизъм (джуджешки ръст) се дължи на хипофункция на предния дял на хипофизата с недостатъчно образуване и отделяне на хормона на растежа. Заедно с намаленото отделяна на соматотропния хормон обикновено има и недостатъчно образуване на тиреотропен и гонадотропен хормон. Анатомично в предния дял на хипофизата най-често се намират хипоплазия, възпалителни или деструктивни процеси или тумури, които разрушават жлезата.
Основният клиничен белег е джуджешкият ръст- под 140 см. Обикновено децата се раждат с нормални размери и нарастват нормално през първите години от живота си. По-късно растежът изостава. По принцип, отделните части на тялото запазват своята пропорционалност. Това е една от характерните особености на болестта, която я отличава от другите форми на джуджешкия ръст. Във връзка с това стои определението, че хипофизното джудже е нормален индивид, погледнат през намаляващата страна на бинокъл.
Болните запазват детските си черти – грацилен хабитус, мека, бледа и нежна кожа с тънки косми, слабо развита мускулатура. Гениталните органи са недоразвити, липсват вторичните полови белези.
Рентгенологично костите са нежни, с незатворени епифизни ивици. Заслужават отбелязване малките размери на долната челюст, стигаща понякога до микрогнатия.
На дребния скелет съответстват и малки размери на вътрешните органи. Сърцето е малко и капковидно, кръвоносните съдове са хипопластични.
Психиката на хипофизното джудже обикновено не показва отклонения. Умственото развитие отговаря на възрастта. В някои случаи джуджетата проявяват дори особено буден и остър ум или артистични дарби( придворните шутове).
Основната обмяна на серумният фосфор обикновено са понижени, както и 17- кетостероидите в урината.
Протичането на болестта е благоприятно, но такива хора са по-лесно уязвими от инфекции.
Диагнозата не е трудна. Диференциална диагноза трябва да се прави с другите видове джуджешки ръст – тиреоиден, хондродистрофичен и др.
При лечението се прилагат анаболни средства, полови хормони и др.
Спондилартрозата може да бъде обща, като засяга всички прешлени, но по-често тя се локализира в известна област на гръбначния стълб. Различават се главно лумбална, торакална и цервикална спондилартроза:
- лумбалната спондилартроза се среща най-често. Болките са локализирани в поясната област. Поради притискането на нервните стволове на n.ischiadicus има излъчващи се болки в долните крайници. При рентгеново изследване се установяват изменения в лумбалните прешлени. В лумбалната област може да съществува и т.нар. дискова херния. Анатомичният субстрат на това заболяване представлява разкъсването на фиброзния пръстен на междупрешления диск с пролабиране на пулпозното ядро и прищипването му между ръбовете на прешлените. Клинично дисковата херния се характеризира с внезапно настъпваща остра болка в поясната област и сковаване на гръбначния стълб. Болката най-често е свързана с вдигане на тежест или с друго физическо натоварване. Тя се усилва при движение, кашлица, кихане. Често болката ирадиира в долните крайници. Диагнозата на дисковата херния е трудна- рентгеновата картина не винаги дава характерни изменения;
- торакална спондилартроза – характеризира се с болка и ограничение на движенията в торакалната част на гръбначния стълб. Често се комбинира с кифоза и кифосколиоза;
- цервикална спондилартроза – протича с болки и схванатост на врата. Болките могат да ирадиират към рамото или по цялата ръка. При рентгеново изследване се намират изменения предимно в долните шийни прешлени.
Артрозите по правило не застрашават живота на болния, не довеждат до анкилоза и не дават тежки странични усложнения, но постепенно довеждат до все по-голямо ограничение на подвижността на ставите и до загубване на работоспособността.
Диагнозата на артрозите не е трудна. Тя се поставя по клиничните признаци (болка, деформация и ограничена подвижност на ставата) и по рентгеновите изменения. За разлика от възпалителните заболявания на ставите температурата, РУЕ и кръвната картина са нормални. Диференциална диагноза трябва да се прави преди всичко с артритите, травматичните увреждания на ставите, анкилозиращия спондилартрит и др.
Лечението на артрозите е трудно. Необходимо е да се подобри оросяването и храненето на ставите чрез общи и локални средства. Добри резултати се получават от балнеолечението и калолечението, които подобряват кръвообръщението и стимулират обменните процеси.
Трудоспособността в напредналите стадии на болестта е повече или по-малко намалена.
Профилактиката на артрозите се свежда до отстраняване на вредните статични причини, лечение на затлъстяването и другите смущения в обмяната на веществата, системно практикуване на спорт, туризъм и др.
Вертебралните артрози се характеризират с дистрофични изменения на междупрешлените дискове и с образуването на остеофити по прешлените.
Дегенеративните промени на гръбначния стълб се дължат на трофични нарушения, които настъпват естествено с напредване на възрастта или се появяват междувременно вследствие на съдови поражения и нарушено хранене на междупрешленните стави, нарушение в обмяната на веществата и в дейността на жлезите с вътрешна секреция и др. Посочените етиологични моменти водят до смущения в калциево-фосфорната обмяна и дистрофия преди всичко на междупрешлените дискове.
Вертебралните артрози са по-чести у хора, професионалната дейност на които е свързана с по-голямо обременяване на гръбначния стълб (общи работници, носачи), както и хора с неправилна статика на гръбначния стълб (кифоза, сколиоза).
Болестта се характеризира с болки и ограничена подвижност на гръбначния стълб. Болката може да бъде локализирана в различни отдели на гръбначния стълб – шийна, гръдна или лумбална област. Тя има неопределен характер и е най-силна след раздвижване, най-вече сутрин след ставане от леглото. Болката се усилва при травми, вдигане на тежести, охлаждане, инфекции и др. Често се наблюдава изостряне на болката, която сковава болния за няколко дни на легло и го прави напълно неработоспособен.
Вследствие на стеснението на междупрешлените отвори настъпва притискане на излизащите от гръбначния мозък нерви, поради което се получават ирадииращи болки. Например при шийната спондилартроза има болки в ръцете, а при лумбална – в краката. Движенията на гръбначния стълб са ограничени.
Ценни данни за диагнозата дава рентгеновото изследване. Междупрешлените пространства са стеснени и неравни. Прешлените са със заострени ъгли. Виждат се остеофити с различна големина и форма – като шип или кука.
Общото състояние на болните не се изменя съществено. Температурата, кръвната картина и РУЕ са нормални.
Първият от социалните закони визира човешкото достойнство и уважението към отделния човек във всекидневното поведение, във всекидневните отношения. Тези абстрактни категории получават своето конкретно проявление не чрез абстрактна любов към човечеството, а чрез всекидневна проява на уважение към себе си и околните.
Аз вярвам, че всяко човешко същество е Божие създание и не заслужава моето уважение. Това е основното схващане, което стои зад Закона за човешкото достойнство.
Факт е, че ние непрекъснато лепим етикети и поставяме хора, раси и народи в чекмеджета:
- ’’ той е християнин – сигурно е от онези, които тормозят лекарите заради абортите’’;
- ’’ той е мюсюлманин – сигурно е терорист ’’ ;
- ’’ тя е еврейка – мисли само за пари и за себе си ’’.
Шаблоните са навсякъде. Преценяваме другите по това, какво училище са завършили, колко пари имат, каква кола карат, от къде си купуват дрехите, в кой район живеят…
Когато преценяват дали да ти увеличат заплатата или да ти предложат повишение, някой може да каже:” не искам да знам коя, какво може да прави, какво е сърцето и, каква е силата и или какви трудности е преодоляла… Искам да видя единствено дипломата и.’’
Законът за човешкото достойнство предполага противоположното отношение. Той гласи, че ценим индивидуалния човек; че искаме да разберем какъв е; какво може; каква е душата му; искаме да знаем живота му, надеждите, мечтите му; умее ли да изпитва състрадание…
Зачитането на човешкото достойнство е в отношението ни, в думите ни, във всичко.
Законът за човешкото достойнство съдържа повелята да забравим дребнавостта; да престанем да се отъждествяваме с етикети, принизяващи достойнството и потенциала на отделния индивид.
Уважението, както и всичко на този свят, е взаимно. Ако искаш да получиш уважение – уважавай другите!
Тетанията е заболяване, свързано с намалената секреция на хормона на околощитовидните жлези. Характеризира се със склонност към гърчове на напречно набраздените и гладките мускули.
Причини за развитието на тетанията могат да бъдат:
- инфекциозни забалявания – ревматизъм, грип, коремен тиф, туберкулоза и др.;
- интоксикации с олово, хлороформ, морфин и др.;
- премахване на околощитовидните жлези при операция на щитовидната жлеза или облъчването и с големи дози рентгенови лъчи;
- кръвоизливи или некроза в жлезите.
Околощитовидните(паратиреоидните) жлези са обикновено 4, но броят им може да варира между 2 и 6. Те са разположени чифтно върху задната повърност на щитовидната жлеза, от двете страни на трахеята. Общото им тегло възлиза на около 120 мг. Паратиреоидните жлези изработват и секретират т.нар. паратхормон, който регулира обмяната на калция и фосфора в организма.
При намаление на паратхормона се намалява мобилизирането на калция от костите, поради което се намалява и съдържанието му в кръвната плазма. Понижава се и отделянето на фосфора чрез бъбреците, така че нивото му в кръвта се увеличава. Хипофункцията на околощитовидните жлези причинява следователно хипокалциемия и хиперфосфатемия. Намалението на калция в кръвта променя проницаемостта на клетъчните мембрани и увеличава възбудимостта на мускулите и нервните клетки.
Фокторите, които предизвикват тетаничния пристъп най-често са физическо или нервно напрежение, прегряване или простуда, хипервентилация и др.
Най-важният симптом на тетанията е тетаничният гърч. Гърчът засяга най-често ръцете(като се получава т.нар. акушерска ръка) и мускулите на стъпалото (конско стъпало). Може да се получи гърч на лицевата и челюстната мускулатура. Много опасни са спазмите на бронхите и на гласните връзки, които протичат с тежки смущения в дишането и могат да завършат летално. Понякога се наблюдават гърчове на мускулатурата на стомаха с прояви на неспирно повръщане. Гърчовете често се придружават с повишаване на температурата и тахикардия.
Гърчовете започват спонтанно или могат да бъдат предизвикани от механични, термични, акустични или психични дранения. При децата честа причина за появата им е фебрилното състояние.
Кожата на болните често е груба, могат да се наблюдават дерматити или екзема. Ноктите са набраздени и чупливи. По зъбите се установяват дефекти в зъбния емайл и напречни инцизури, често се развива кариес.
Важен признак на болестта е повишената нервно-мускулна възбудимост, която се проявява със следните симптоми:
- признак на Трусо – ако пристегнем предмишницата за 2-3 минути се получава типичната акушерска ръка;
- признак на Хвостек – при леко почукване с перкуторно чукче пред ухото се получава гърч на лицевата мускулатура;
- признак на Ерб – повишена електровъзбудимост на двигателните нерви;
- симптом на хипервентилация – ако болния диша известно време дълбоко, получават се тетанични гърчове вследствие на настъпилата респираторна алкалоза.
В кръвта се установява намаление на калция до 6-5 мг % и увеличение на фосфора над 5 мг %.
Протичането на тетанията е различно. В случаите, когато заболяването е причинено от инфекция, прогнозата е благоприятна. Следоперативната тетания протича тежко и може да доведе до смърт.
Диагнозата се основава на характерните гърчове и наличието на хипокалциемия. Диференциална диагноза се прави с епилепсия (при нея има загуба на съзнанието, прехапване на езика), тетанус (наличие на инфектирана рана), истерични гърчове и др.
Като цяло, профилактични мерки не могат да се вземат. При операция на щитовидната жлеза трябва да се внимава да не се отстранят или повредят околощитовидните жлези.
Ехинококът на белия дроб заема второ място по честота след този на черния дроб. Боледуват по-често хора, които имат контакт с кучета.
Ехинококовата тения живее в червата на кучетата. Яйцата и (онкосфери) се изхвърлят чрез изпражненията. Човек се заразява при контакт с кучета или консумиране на замърсени хранителни или питейни продукти. Под влияние на стомашния сок обвивката на яйцата се разтваря и ембрионите попадат чрез порталната вена в черния дроб, а от там част от тях през сърцето достигат до белия дроб, където се развива ехинококовата киста.
Ехинококовата киста се локализира най-често в десния долен лоб на белия дроб. Големината и варира от 1-2 см до детска глава. Формата и е кръгла. Състои се от външна и вътрешна обвивка. Вътрешната обвивка образува нови дъщерни мехури. Кухината на кистата е изпълнена с бистра течност, съдържаща натриев хлорид и янтарна киселина.
Болестта протича дълго време безсимптомно. При значително нарастване на кистата се появяват кашлица, бодежи в гърдите, понякога задух. При физическо изследване на гръдния кош се установява притъпление с кръгла форма и отслабено дишане на мястото на притъплението- локализирани най-често в дясната белодробна основа. При рентгеново изследване се вижда сянка с кръгла форма и резки граници. В кръвта се установява еозинофилия – израз на алергична реакция на организма спрямо паразита.
При по-нататъшно развитие на болестта може да се получи пробив на ехинококовата киста в бронхите. Тогава болния отхрачва бистра солена течност, в която има мембрани от дъщерни мехури. В други случаи съдържанието на кистата се инфектира и нагноява. Тогава се получава картината на белодробен абцес – висока температура, гнойни храчки, тежко общо състояние.
Болестта трае много години. Може да настъпи излекуване при пробив на кистата или при смърт на паразита. При нагнояване на кистата, болният може да умре.
Лечението е хирургическо. Профилактиката се състои в саниране на кучетата, хигиена на ръцете и добро измиване на зеленчуците и плодовете.
Уремията представлява състояние на обща интоксикация на организма, настъпила вследствие на бъбречна недостатъчност – остра или хронична.
Острата бъбречна недостатъчност представлява клиничен и биохимичен синдром, проявяващ се с внезапно отпадане на функциите на бъбреците. Причините за настъпването и са различни въздействия върху организма – травматични, токсични, инфекциозни и др. В патогенезата на синдрома главна роля играе острото нарушение на бъбречното кръвообръщение с последващо развитие на аноксия, дистрофия и дори некроза на епителните клетки на бъбречните каналчета.
Тубулите могат да бъдат увредени и вследствие на непосредствено токсично действие. Най- същественият синдром на острата бъбречна недостатъчност е екстремната олигурия или анурия с последващо развитие на уремия.
Хронична бъбречна недостатъчност се развива при хроничните бъбречни заболявания(хроничен гломерулонефрит, хроничен пиелонефрит, нефросклероза, поликистозни бъбреци и др.) и се изразява в картината на хроничната азотемична уремия.
Патогенезата на уремията не е напълно изяснена. Смятало се е, че причината е задържането на азотни вещества в кръвта и преди всичко на уреята, откъдето идва и името уремия. Вкарването обаче на голямо количество урея в кръвта на опитни животни дава само някои от симптомите на уремията. Допуска се по-нататък, че при бъбречната недостатъчност се задържат редици съединения от феноловия ред – индол, фенол, скатол, индикан и др. Те се образуват в червата и се излъчват чрез бъбреците. Някои автори отдават особено значение на задръжката на калиевите и магнезиевите соли. При бъбречна недостатъчност се получават смущения и в киселинно-алкалното равновесие на организма, като в кръвта се задържат редица кисели продукти от междинната обмяна на белтъците и се развива ацидоза. Нарушено е и излъчването на солите. В резултат на описаните нарушения в състава на кръвта се развиват явления на автоинтоксикация.
Хроничната уремия се развива бавно и постепенно. Болните се оплакват от обща отпадналост, главоболие, загуба на апетит, сухост в устата, жажда. Явяват се повръщания и понякога диария. Болните са апатични, сънливи. Кожата им е суха. Излъчената чрез потните жлези урея се отлага по кожата под форма на кристали с белезникав цвят. Често има сърбеж, който предизвиква разчесвания и инфектиране на кожата. Езикът е сух, обложен. От устата се излъчва миризма на амоняк. Телесната температура е понижена. Вследствие на токсично увреждане на костния мозък се развиват анемия и левкоцитоза. В напредналите стадии се намаляват и тромбоцитите, поради което се явяват хеморагии по кожата и лигавиците. Често се установява перикардиално триене – израз на възпалението на перикарда.
Урината е с ниско относително тегло. В началните стадии настъпва полиурия, която после се замества с олигурия. При напреднала интоксикация болните изпадат в уремична кома – съзнанието е загубено, дишането е шумно и дълбоко(дишане на Кусмаул), зениците са тесни, уремията в кръвта достига 300-400 мг %. Увеличени са и креатининът, индиканът и ксантопротеиновите вещества.
Прогнозата на уремията зависи от основното заболяване. Острата уремия вследствие остър нефрит или остра нефроза може да изчезне след възстановяването на бъбречната функция. Хроничната уремия обикновено се развива прогресивно и завършва със смърт.
Бъбречна еклампсия се изразява в пристъпи от тонично-клонични гърчове със загуба на съзнанието. Среща се при острия гломерулонефрит и нефропатията на бременните. Дължи се на оток на мозъка и повишаване на вътречерепното налягане.
Екламптичният припадък може да се предшества от продромален период, изразяващ се в главоболие, притъмняване пред очите, гадене или повръщане, повишаване на кръвното налягане(над 200 мм Hg). Пристъпът на еклампсия започва с тоничен гърч на мускулатурата, спиране на дишането и загуба на съзнанието. Лицето добива цианотичен цвят, шийните вени се издуват. Това състояние трае няколко секунди, след което се появяват клонични гърчове най-напред на мускулите на лицето, а след това на крайниците. Дишането се възстановява, на устата се появява пяна. Гърчовете продължават няколко минути, след това болният се успокоява, но остава в безсъзнание за известно време. Могат да се наблюдават временни парези, загуба на зрението (амавроза), на речта и др.
Лумбалната пункция, която намалява вътречерепното налягане, има благоприятно действие и може да прекрати пристъпа.
Инсуфициенцията на трикуспидалната клапа по-често бива релактивна, резултат от разширението на дясната камера, при което се разширява и дясното атрио-вентрикулно отвърстие. В такъв случай клапата, въпреки че не е изменена, не е в състояние да затвори отвърстието. Релативната трикуспидална недостатъчност се среща главно при митрални и митрално-аортни пороци. Чистата органична инсуфициенция на трикуспидалната клапа е рядка. По-често тя се съчетава с митрален или аортен порок и е резултат на ревматичен ендокардит.
През време на систолата част от кръвта се връща от дясната камера в дясното предсърдие. То, поемайки и нормалното количество кръв от празните вени, хипертрофира и дилатира. Дясната камера също хипертрофира и дилатира, тъй като в диастолата трябва да поеме по-голямо количество кръв от предсърдието.
Болните се чувстват отпаднали и обикновено са на легло. Лицето е цианотично и подуто. Шийните вени са подути; по долните крайници има отоци.
Сърцето е разширено вдясно за сметка както на дясното предсърдие, така и на дясната камера. При аускултация се чува систоличен шум на аускултаторното място на трикуспидалната клапа и върху мечовидния израстък. Шумът заема цялата систола. При вдишване поради по-доброто пълнене на дясната камера, шумът се усилва.
Характерни за трикуспидалната инсуфициенция са положителният(систоличен) венозен пулс на шийните вени и пулсиращият черен дроб. Тези явления се дължат на връщащата се през време на систолата струя кръв в дясното предсърдие, поради което венозният отток се затруднява. По такъв начин в югуларните вени и в чернодробните вени, които се вливат в долната празна вена под диафрагмата, през време на систолата налягането се повишава, а през време на диастолата спада. Пулсът на шийните вени е синхронен с пулса на каротидните артерии. Пулсациите на черния дроб се установяват, като положим леко дланта си под дясното подребрие.
Диагнозата на трикуспидалната инсуфициенция обикновено не е трудна. Главни опорни точки са разширението на сърцето надясно, положителният венозен пулс на шийните вени и пулсиращият черен дроб. По-големи затруднения се срещат при решение на въпроса за функционалния или органичен характер на порока. Ако след съответно кардиотонично лечение симптомите на инсуфициенцията изчезнат, може да се мисли, че тя е функционална.
Протичането на трикуспидалната инсуфициенция е тежко. Релативната инсуфициенция по правило се присъединява към значителен митрален или митрално-аортен порок и е израз на напреднала декомпенсация. Органичната инсуфициенция, която следва поражението на митралната и аортната клапа след неколкократни пристъпи от ревматизъм, има лоша прогноза.