Здравеопазване

Постоянно полуотворена уста се среща при идиотизъм и кретенизъм, при затруднение в носното дишане, при тежък стоматит. При парализа на n. facialis едната половина на устните стои по-ниско. Бледо оцветените устни говорят за анемия, цианотичните – за сърдечно или белодробно заболяване. При инфекциозни заболявания, протичащи с висока температура, устните са сухи и напукани. При B-авитаминоза по ъглите на устните се появяват хоризонтални рагади, а лигавицата изтънява и се изглажда.
Хеморагиите и некрозите по венците са симптоми на някои кръвни заболявания – остра левкоза, агранулоцитоза, панмиелофтиза, както и при гингивит, стоматит, пародонтоза. Кръвотечение от венците заедно с разклащане на зъбите се среща при C-авитаминоза (скорбут). При хронично отравяне с олово, бисмут и други тежки метали по венците се появява тъмен ръб, дължащ се на отлагане на метални соли.
По лигавицата, покриваща бузите от вътрешната им страна, могат да се наблюдават петната на Филатов- Коплик. Това са малки бели кръгли петна, заобиколени с червен кръг, така че лигавицата изглежда като напръскана с вар. Срещат се в ранния стадий на морбили, преди да се е появил изрив по кожата.
По лигавицата на устата могат да се наблюдават бели петна(soor)- единични или сливащи се в големи плаки. Те могат да обхванат фаринкса, дори и хранопровода. Соорът се причинява от гъбичката кандида и се среща при тежко болни, а също и след дълготраен прием на антибиотици.
Измененията на езика отдавна са смятани от лекарите като израз на нарушеното състояние на организма от различен произход.
Обложен език (налепът представлява олющен епител, левкоцити, бактерии и остатъци от храна) се наблюдава при инфекциозни заболявания(протичащи с висока температура и тежко общо състояние), при остри и хронични възпаления на стомаха и червата. За възникването на налепа при инфекциозните заболявания способстват намаленото слюнкоотделяне, както и ограничената употреба на твърда храна (механически изчиства езика). При изсъхването на езика по лигавицата му могат да се образуват рагади, които кървят. Рагади, ерозии и разязвявания на краищата на езика могат да бъдат причинени и от триене на остри зъбни ръбове, лошо поставени коронки и др.
Дебел сивокафяв налеп и засъхнали корички от кръв характеризират т.нар. фулигинозен език. Среща се при тежки инфекциозни заболявания.
При някои болести езикът има характерен вид. При коремен тиф той е обложен с кафяв налеп, като върхът и краищата му остават свободни. При скарлатина в първите дни езикът е обложен, а след това налепът се изчиства и той изглежда червен с набъбнали папили (малинов език). При чернодробно болни езикът е червен и гладък. При заболявания, при които липсва солна киселина в стомаха (хроничен атрофичен гастрит, пернициозна анемия, желязодефицитна анемия, пелагра и др.) настъпва настъпва атрофия на папилите на езика, поради което той изглежда гладък, полиран. По повърхността на такъв език понякога могат да се появят ерозии и рагади. Болните усещат парене и болки, особено при хранене.
След натискане на задната част на езика с шпатула гърлото става достъпно за оглед и се виждат сливиците, задната стена на фаринкса, мекото небце.
Сливиците могат да бъдат хипертрофирани и възпалени – ангина. Когато по повърхността на сливиците се откриват жълтеникави гнойни точки говорим за angina follicularis, a за angina ulceronecroticans когато по сливиците се образуват некрози и язви (при някои кръвни заболявания). При дифтерия сливиците са покрити с мръсносив налеп, който е здраво захванат за лигавицата и при опит за отстраняването му от лигавицата кърви. Може да обхване и фаринкса и мекото небце.
Когато фаринксът е възпален лигавицата му е зачервена, хиперемирана, покрита със слуз.
Някои хора имат лош дъх от устата. Той се среща при заболявания на стомаха и хранопровода. Много често причина за лошия дъх са процеси в устата и гърлото – кариозни зъби, пародонтоза, хроничен тонзилит. Дъх на ацетон има при диабетоболни( диабетична кома). Болните с уремия имат дъх на урина. Гнилостна миризма от устата имат болните от белодробна гангрена. При отравяне с цианкалий от устата се усеща мирис на горчиви бадеми, а при отравяне с фосфор на чесън.

Нарушенията на съзнанието биват два вида- депресивни (потиснати) и иритативни (възбудени). От своя страна депресивните нарушения са:
- унесеност – болният е унесен, безучастен към околната среда, обаче е добре ориентиран и отговаря правилно на въпросите на околните;
- сомнолентност (сънливост) – болният спи постоянно, при събуждане отговаря на въпросите мудно, късо и неохотно и веднага пак заспива. Отговорите и разсъжденията му са неточни, а реакциите бавни;
- сопор – болният е в безсъзнание, словесен контакт с него не се установява. Рефлексите му обаче са запазени – реагира на обождане, чукане и др. Зеничните, корнеалните и сухожилните рефлекси също са запазени;
- кома – състояние на пълно безсъзнание със загуба и на рефлексите. Запазени са само сърдечно-съдовата и дихателната функция, както и някои други основни дейности на организма. Болният, намиращ се в кома е с отпусната мускулатура, студена и влажна кожа, ниско кръвно налягане. При задълбочаване на коматозното състояние се появяват нарушения в сърдечната дейност и дишането. Комата е винаги опасно състояние, което изисква незабавни лечебни мерки. Среща се при наранявания на черепа и мозъка, при мозъчни кръвоизливи и тромбози, при отравяния, при някои инфекциозни заболявания ( тиф, малария), при диабет, уремия и др.
Иритативните нарушения на съзнанието са главно делирите.
Делирът представлява нарушение на съзнанието, придружено с психомоторна и речева възбуда. Болните имат зрителни и слухови илюзии и халюцинации. Делирите биват тихи и буйни. Буйните делири са опасни, тъй като могат да свършат с наранявания на болния или самоубийство, както и да бъдат наранени и околните. Делирите се срещат главно при инфекциозни болести с висока температура и при интоксикация. Делирът при алкохолиците е характерен с треперенето на крайниците, поради което носи името delirium tremens.

Ракът на стомаха заема първо място сред раковите заболявания. Среща се най-често при хора от 40 до 60 години, но могат да боледуват дори и деца.
Причините за развитието на стомашния рак, както и на рака въобще, засега не са известни. Обстоятелството, че рак на стомаха се среща изключително рядко у животните(дори при маймуните), дава основание да се предполага, че болестта е във връзка с особеностите на бита и храненето на човека. Влиянието на наследствеността не е точно установено.
Предполага се, че етиологична роля играят някои дразнещи вещества, съдържащи се в малки количества в хранителните продукти.
Много горещата или много лютивата храна, алкохолът и тютюнопушеното причиняват възпаление на стомашната лигавица и това може да играе известна роля за развитието на рака.
По-определена етиологична роля за развитието на рака играят така наречените предракови състояния – хроничният атрофичен гастрит, полипозата на стомаха, стомашната язва.
Ракът на стомаха се локализира най-често в пилорната част на стомаха и на малката кривина. По-рядко се получава на голямата кривина и кардията. Той се развива от жлезистия епител на стомашната лигавица. Различават се четири основни форми на рака:
- полипозен рак – развива се най-често от полипи на стомаха. Той има форма на цветно зеле и лежи на широка основа, като инфилтрира стомашната стена;
- медуларен рак – представлява възел с мека консистенция и сивобял цвят. Склонен е към разпад и често се разязвява. Язвата е с надигнати краища, така че има форма на блюдо;
- скирозен рак – той е богат на съединителна тъкан и за това е плътен. Често причинява и стеноза на пилора;
- слизест или желатинозен рак – характеризира се с това, че раковите клетки продуцират слуз.
Заболяването започва постепенно и незабелязано. Болните губят апетит, имат тежест след нахранване, гадене и заедно с това чувство на отпадналост и намалена работоспособност. Постепенно безапетитието се усилва, като стига до пълна анорексия и даже отвръщение от месо и мазнини. По-късно се явяват и повръщания. Повърнатата материя често има чернокафяв цвят (като утайка от кафе)поради примесената и променена в стомаха кръв.
При изследването на болните прави впечатление бледият цвят на кожата и видимите лигавици. Тургорът на кожата е намален. Езикът често е с атрофирани папили. Изследването на стомашната област в началния стадий на болестта не дава нищо съществено. По-късно може да се напипа туморна маса в епигастриума.
При изследването на стомашния сок се установява липса на свободна солна киселина. Често се намира млечна киселина, дължаща се на млечно-кисела ферментация на храната вследствие на изменената междинна обмяна на раковите клетки. Когато ракът се е развил от язва на стомаха, в стомашния сок може да има солна киселина. При микроскопско изследване на стомашния сок се установяват еритроцити, левкоцити, млечно-кисели бактерии, понякога туморни клетки. В изпражненията се откриват малки количества кръв- окултни кръвоизливи. Те се обуславят от ародиране на малки кръвоносни съдове при разпадането на тумора и са постоянни, дори при диетичен режим.
Много важни данни за диагнозата на стомашния рак дава рентгеновото изследване. Основни рентгенови признаци са:
- дефект в напълването с полициклични неравни очертания;
- силно изменение на релефа на лигавичните гънки, който става безпорядъчен;
- отсъствие на перисталтични вълни на мястото на тумора поради това, че инфилтрираната стомашна стена е ригидна. Разязвеният рак с форма на блюдо дава платообразен дефект с надигнати краища. Скирозният рак дава стеснение на пилора с неравни краища. Изследването на кръвта показва прогресираща анемия, дължаща се на токсичното увреждане на костния мозък и на загубата на кръв. Нерядко се наблюдава повишаване на температурата, която може да достигне до 39-40 градуса. Този фебрилитет може да бъде един от ранните симптоми на заболяването.
Протичането на стомашния рак е прогресивно и завършва със смърт в течение на 6 месеца до 2 години. Постепенно безапетитието, отслабването, анемията се увеличават и накрая болните стигат до ракова кахексия – силно редуциране на подкожната тлъстина и мускулатурата, анемия, отоци. В този период могат да се появят постоянни и мъчителни болки, дължащи се на прорастването на тумора към панкреаса и притискане на нервни окончания.
Стомашният рак метастира в черния дроб, белия дроб, перитонеума, костите. Характерни са метастазите в надключичните лимфни възли, особено вляво(Вирхова жлеза). При жените ракът на стомаха може да даде големи метастази в яйчниците, известни като тумор на Крюкенберг. При млади хора ракът на стомаха протича по-бързо и злокачествено, докато при възрастните и изтощени болни се развива по-бавно и по-късно дава метастази.
От усложненията трябва да се отбележат по-обилните кръвотечения(мелена), пробивът на стомашната стена с развитие на перитонит, тромбозите на вените на долните крайници и др.
Диагнозата в ранния стадий е трудна. Немотивирано безапетитие и отслабване при възрастни хора трябва да будят подозрение за рак на стомаха и налагат незабавно рентгеново изследване на стомаха. Ранната диагноза има изключително важно значение, тъй като позволява ранно оперативно лечение, което единствено е в състояние да спаси живота на болния. За диагнозата допринасят гастроскопията и биопсичното изследване на парче от стомашната лигавица.
Диагнозата на напредналия рак на стомаха с напипващ се тумор, значителна анемия, болки и метастазии не е трудна. Рентгеновото изследване в този период дава ясни данни за тумор.
Единственото правилно лечение на рака на стомаха е хирургическото. На операция подлежат всички болни без метастази. При иноперабилните болни се прилага симптоматично лечение – диетично, болкоуспокояващи лекарства и др.
Профилактиката се състои в диспансерно наблюдение на всички болни над 40 г, които имат прекарцинозни заболявания – хроничен атрофичен гастрит, полипоза на стомаха, голяма калозна язва на стомаха, пернициозна анемия.

Под анамнеза се разбира сборът от сведенията, получени при разпита на болния. Анамнезата има извънредно голямо значение във вътрешната клиника.
Има болестни процеси, които дават само субективни признаци (болка, безсъние и др.), те не могат да бъдат регистрирани с никакъв апарат. Много заболявания в началния си период дават само функционални смущения от страна на различни органи и системи, без в тези органи и системи да има достъпни за клинично изследване структурни промени. Миналите заболявания, ако не са оставили никакви трайни следи, също се установяват само анамнестично.
При някои болести анамнезата е така характерна, че опитният лекар може да постави диагнозата почти сигурно преди изследването на болния- ако един болен разкаже, че получава втрисания с повишаване на температурата и последващо изпотяване, които се повтарят през ден по едно и също време- сигурно е, че се касае за малария.
Такава типична анамнеза обаче се среща при малко заболявания. Преобладаващият брой от вътрешните болести дават общи и сходни признаци, като слабост, безапетитие, повишена температура и др. и само от умелия разпит на лекаря зависи да се очертаят характерните за даденото заболяване симптоми. Снемането на добра анамнеза изисква преди всичко големи познания и опитност, но също така такт и търпение от страна на лекаря.
Съществуват различни начини и схеми за снемането на анамнезата. Най-добре е да се остави болният сам да изложи оплакванията си. Малко болни могат да извършат това системно и пълно и поради това рядко може да мине без въпроси от страна на лекаря.
Анамнезата се състои от следните части:
- паспортна част – тук спадат име, пол, възраст, професия, месторождение и местожителство, семейно положение. Тези данни са от голямо значение за лекаря. Известни заболявания се срещат по-често при мъжете или жените. При други е характерна възрастта – ревматизмът и туберкулозата са по-чести в млада възраст; язвената болест на стомаха и хипертонията са присъщи на хора в зряла възраст; от атеросклероза и тумори страдат повече възрастните. Професионалните заболявания са свързани с професията, а с местожителството- ендемичните болести (гуша, ендемична нефропатия);
- анамнеза на болестта – това е най-съществената част на анамнезата. След като се изслушат оплакванията на болния се задава въпроса – от кога датира заболяването. По този начин лекаря решава дали се касае за остра или хронична болест. Остри болести са тези, които започват внезапно, бурно и траят кратко време, докато хроничните имат бавно, постепенно начало и траят дълго време. В много случаи такова разграничаване се прави трудно- има подостро и субхронично протичащи заболявания. Но все пак началото на първите болестни признаци е важен момент на анамнезата. Вторият въпрос е какви са били първите симптоми на болестта, като се изисква те да бъдат описани подробно и пълно. Третият въпрос е как се е развило по-нататък заболяването, претърпели ли са промяна първите признаци, явили ли са се нови и др. Следващият въпрос се отнася до сегашните оплаквания. Същественото тук е детайлирането на всеки симптом. Не е достатъчно например болният да каже, че има повръщане- трябва да се изясни кога става повръщането( на гладно, след нахранване), колко пъти в денонощието, каква е повърнатата материя( количество, цвят, миризма, примеси), чувства ли облекчение след повръщането и др. Накрая се пита болния какво обяснение за болестта си има. Най-често те свързват заболяването си с преумора, напрежение, простуда;
- анамнеза на живота на болния – минали заболявания. Сведенията събрани от болния или близките му за всички минали заболявания, са от голяма важност. Има болести, които дават имунитет, така че, ако болният е преболедувал например от морбили или коремен тиф, сега не е вероятно да боледува от тях. Обратно, други болести имат склонност към рецидив (повторение). Такива са ревматизмът, бронхитът, пиелитът и др. Често има причинна връзка между прекараното в миналото заболяване и сегашното – ревматизмът може да бъде причина за сърдечни поражения, инфекциозният хепатит за чернодробно увреждане и др. Следва да се пита за направените на болния ваксинации и имунизации, за венерически заболявания;
- социално- битова анамнеза – условията на живот имат много голямо значение както за запазване здравето на индивида, така и за развитието на болестите. Лекарят трябва да се осведоми за битовите, трудовите и други условия както в миналото, така и в момента. Разпитва се за жилището( хигиенично или не, претрупано, влажно), за работното място( студ, влага, замърсявания), за храненето ( недохранване, преяждане, склонност към дразнещи храни), за половия живот, за менструален цикъл, раждания и аборти при жените. Лекарят иска да научи за социалната среда, за неблагоприятно действащите фактори на тази среда – конфликти и тревоги в семейството, службата. Накрая трябва да се споменат и вредните навици – тютюнопушене( от кога и по колко цигари дневно), злоупотреба с алкохол и др.;
- фамилна и наследствена анамнеза – неблагоприятните външни условия могат да причинят заболявания в няколко члена на една фамилия или да причинят изменения в организма на даден индивид, които чрез половите клетки се предават на поколенията. В такъв случай се говори за наследствено предразположение към известни болести. В някои фамилии често се срещат захарна болест, атерослекороза и др. Истински наследствена болест е хемофилията. При разпита, лекарят се осведомява за родителите на болния – живи ли са, боледуват ли от някаква болест, ако са починали, от каква болест са боледували. Интересуват се за братята и сестрите, децата и близките родственици.

Ръстът на човека зависи от размерите на костния скелет. Прието е ръстът да се определя като висок, среден и нисък. В медицината различаваме патологично висок ръст (над 2 м), наречен гигантизъм и патологично нисък ръст, наречен джуджешки ръст (нанизъм). Тези състояния зависят предимно от нарушения в дейността на жлезите с вътрешна секреция. Гигантизмът се дължи най-често на хиперфункция на предния дял на жипофизната жлеза със свръхпродукция на хормона на растежа. Нанизмът бива хипофизен (при хипофункция на предния дял на хипофизата), тироиден (при хипофункция на щитовидната жлеза), хондродистрофичен и др.
Телосложението бива правилно и неправилно при несъразмерно развитие на различните части на тялото и явни аномалии.
Под конституция се разбира съвкупност от морфологични и функционални качества на организма, унаследени и придобити през неговото развитие, които определят както структурата на организма, така и начините му на реакция и приспособяване към околната среда. Конституцията е продукт на филогепетичното и онтогенетичното развитие на организма.
Становището, че конституционалните особености на организма не подлежат на изменение, тъй като са наследствено придобити е неправилно. Различни външни фактори( изменение на режима на хранене и условията на труда, закаляването, спортът и др.) могат да повлияят в значителна степен на реактивните свойства на организма, като ги изменят благоприятно. Тези фактори са в състояние да изменят и морфологичните особености на организма, характеризиращи неговата конструкция, като тегло, развитие на мускулатурата и др. Известно е, че ако един астеничен юноша се занимава системно с физкултура и се храни добре, постепенно се превръща в мъж от нормален тип.
Външният вид на човека, както и неговото морфологично устройство зависят от характера и интензивността на обменните процеси. Някои болести, изменяйки обмяната на веществата, могат да променят и конституционалния тип. По такъв начин конституцията не представлява нещо статично, неизменно, дадено завинаги на човека от неговото раждане, а продължава да се формира през целия живот под влияние на условията на външната среда.
Правени са много опити за установяване на различни конституционални типа у хората. Още Хипократ е различавал четири вида темперамент : холеричен, сангвиничен, флегматичен и меланхоличен. По-късно Гален въвежда понятието хабитус – предразположение към дадено заболяване. В днешно време между понятията конституция и хабитус не съществува съществена разлика. И двете означават особена морфологична и функционална характеристика на група индивиди.
Различни автори описват различни видове конституции и хабитус.
Сигаут е описал следните четири конституционални типа:
- респираторен – към него спадат хора със слабо развит гръден кош и склонност към боледуване дихателната система (белодробна туберкулоза);
- дигестивен тип – хора набити, пълни, със склонност към заболяване на храносмилателната система;
- мускулен тип – тук спадат индивиди с добре развита мускулна система, отговарящи на нормалния тип;
- церебрален тип – индивиди с голям череп, слабо развита мускулатура, нежни крайници – със склонност към спадане на вътрешните органи и нервни заболявания.
И.П.Павлов въз основа на реакциите на нервната система разделя хората на следните четири типа:
- силен, уравновесен бавен;
- силен, уравновесен подвижен;
- силен неуравновесен;
- слаб.
Освен това в зависимост от съотношението на първата и втората сигнална система, Павлов разделя хората на още два типа:
- художествен тип – с преобладаване дейността на първата сигнална система. Те възприемат обективната действителност предимно чрез усещанията и възприятията;
- мислителен тип – при които преобладава втората сигнална система- предимно чрез словото и абстрактното мислене.
Класификацията на конституционалните типове на М.Черноруцки е :
- нормостеничен тип;
- астеничен тип –отличава се с преобладаване на дългите размери на тялото над напречните. Ръстът е висок, крайниците са дълги и тънки, костите тънки и леки. Черепът е удължен, шията тънка и дълга, гръдният кош е дълъг, тесен, плосък. Мускулатурата и подкожната тлъстина са слабо развити. Сърцето е с малки размери и вертикално положение, артериалното налягане е с по-ниски стойности, диафрагмата стои ниско. Имат склонност към разширени вени, ентероптоза, язвена болест;
- хиперстеничен тип – отличава се увеличаване на напречните размери на тялото. Той има къс труп, къси крайници, масивни кости. Главата е кръгла, шията е къса, гръдният кош е широк и дълбок, коремът е изпъкнал, куполите на диафрагмата стоят високо. Сърцето е разположено напречно, артериалното налягане има склонност към покачване. Предразположени са към затлъстяване, хипертония, холелитиаза, диабет.
На практика чисти типове не съществуват. Преобладават смесени и още по-точно – всеки човек е индивидуалност със свои собствени реакции.

Електрокардиографията е метод за графическа регистрация на електрическия ток, възникващ в сърцето при неговата работа. Пораждането на електрическия или акционен ток в сърцето се обяснява с така наречената мембранна теория. Приема се, че всяка клетка, която се намира в покой е заредена с отрицателни и положителни електрически пълнежи, разположени от двете страни на мембраната. От вътрешната страна на мембраната са отрицателните пълнежи, а от външната – положителните. В този случай клетката се намира в състояние на „поларизация” и е електрическа неактивна. Ако клетката се възбуди в някой участък, състоянието на поларизация и покой се променя. Отрицателните йони излизат извън мембраната, където се унищожават от съединяването им с положителните. Настъпва деполаризация на клетката. Деполаризираната клетка става електронегативна спрямо все още поларизираните клетки, които са електропозитивни. По такъв начин се появява разлика в електрическите потенциали и условия за протичане на ток. Този ток тече от електронегативните клетки към съседните електропозитивни. След деполаризацията веднага следва процес на реполаризация на клетките – зареждане отново с отрицателни и положителни пълнежи. Процесът на реполаризацията започва от клетката, която най-напред е била деполаризирана, т.е има същия ход както процеса на деполаризация. Разликата е, че докато при напредването си деполаризацията прави клетките електронегативни, реполаризацията ги прави позитивни.
Възникналите в сърцето електрически токове могат да бъдат регистрирани с помощта на галванометър. Това е принципът на устройството на електрокардиографите. В днешно време се употребяват усилвателни електрокардиографи. В тях слабите напрежения на акционния ток се усилват многократно (3000 пъти) и се предават на галванометъра. Колебанията на галванометъра посредством светлинен лъч се записват на подвижна лента. Получената крива се нарича електрокардиограма.
Както е известно, в сърцето възбужданията възникват най-напред в синусовия възел и напредват към камерите. Съответно на това процесите на деполаризация и реполаризация протичат от сърдечната основа към сърдечния връх. В камерите акционният ток протича от ендокарда към миокарда. Изхождащите от сърцето токове се разпространяват по цялото тяло.
Нормалната електрокардиограма (ЕКГ) има няколко различни по форма, височина и посока отклонения от нулевата линия, наречени зъбци. Височината на зъбците се измерва в миливолта, а широчината – в части от секундата. Зъбците се означават с буквите P, Q, R, S, T.
Вълната P съответства на преминаването на възбуждението през предсърдията, насочена е нагоре, заоблена е, висока до 2.5 мм, широка до 0.10 сек. Интервалът PQ – означава времето, през което възбуждението преминава от синусовия възел до камерите. Измерва се от началото на вълната P до зъбеца Q. Ширината му е 0.12 – 0.20 сек. Зависи главно от провеждащата способност на атрио-вентрикуларния възел.
Q,R,S – комплексът означава разпространението на импулса през камерите. Зъбците Q и S са винаги насочени надолу, а R е винаги положителен, насочен нагоре. Широчината на QRS- комплекса нормално е 0.06 – 0.08 сек. Сегментът ST се заключава между края на зъбеца S и началото на вълната Т. Нормално този сегмент лежи на изоелектричната линия, т.е. на едно ниво с линията PQ. Вълната Т е израз на камерната реполаризация. Тя е положителна в I и II отвеждане и не трябва да бъде по-ниска от 2 мм. При трите стандартни отвеждания на нормалната електрокардиограма зъбците R и Т са насочени нагоре, като зъбецът R е най-висок във II отвеждане.
Ако единият от електродите се постави в сърдечната област се получават отвеждания, наречени прекордиални. Известни са 6 такива отвеждания, означени като V1, V2, V3, V4, V5, V6. Прекордиалните отвеждания регистрират електрическите потенциали от отделните места на сърцето.
При различните сърдечни заболявания ЕКГ се изменя по различен начин. Особено голямо диагностично значение ЕКГ има при смущенията на ритъма на сърдечната дейност и при миокардни увреждания – хипертофия на камерите и предсърдията, миокарден инфаркт, аноксемия на миокарда и др.
При разчитането на всяка ЕКГ се извършва следното:
- определяне честотата и ритъма на сърдечната дейност;
- анализиране на вълната P – форма, височина и др.;
- определяне дължината на интервала PQ;
- анализиране формата, височината и дължината на комплекса QRS;
- определяне положението на сегмента ST;
- анализиране на вълната Т.

Методите за изследване на черния дроб са :
- оглед – на първо място може да се установи пожълтяване на кожата и склерите, на очите. При механична жълтеница жълтият цвят има зеленикав нюанс (вердиниктер); при паренхиматозна жълтеница има жълточервено оцветяване на кожата (рубиниктер; при хемолитичната жълтеница цветът на кожата е лимоненожълт. При продължителна механична задръжка на жлъчния сок кожата се оцветява маслиненозелено. Това оцветяване се нарича мелазиктер и се среща най-често при рак на жлъчните пътища. При продължителна жълтеница по кожата могат да се наблюдават и кръвоизливни петна. При някои чернодробни заболявания (чернодробна цироза) коремът се подува вследствие на асцит. В тези случаи по кожата на корема могат да се видят разширени колатерални кръвоносни съдове. При отслабнали болни контурите на силно увеличения черен дроб личат през изтънялата коремна стена. Жлъчният мехур се вижда само при значителното му увеличаване и при тънка и отпусната коремна стена;
- палпация – тя е най-важният от физическите методи за изследването на черния дроб. Извършва се в легнало положение на болния, като изследващият седи от дясната му страна. Болният трябва да диша спокойно и дълбоко, а ръцете на палпиращия да са топли. Поставят се една до друга върху дясното подребрие. Нормално черният дроб не се палпира. Причината е, че консистенцията на нормалния черен дроб е мека и не се различава от тази на коремната стена. За увеличението му говорим, когато долната му граница се намира по медиоклавикуларната линия под ребрената дъга, а по средната коремна линия – по-долу от пъпа. Черният дроб е увеличен при много заболявания – сърдечна декомпенсация, при затруднен оток на жлъчката, при остър и хроничен хепатит, при цироза , при карцином, при някои кръвни заболявания и др. Уголемяването може да бъде равномерно и неравномерно. С палпация може да се определи и повърхността на черния дроб. Тя е гладка при венозен застой и при възпаление на черния дроб, а неравна при чернодробна цироза, рак и др. При чернодробната цироза повърхността на черния дроб е фино зърнеста, което се установява трудно при палпация. По-едри неравности, изпъквания и хлътвания се срещат при карцином, сифилис и др. С палпацията добиваме сведения и за консистенцията на черния дроб. Плътна консистенция има при цироза на черния дроб, при рак, амилоидоза и др. В някои случаи, черният дроб е болезнен при палпация( перихепатит, сифилис, рак на черния дроб), вследствие на възпалителни процеси, които обхващат Глисоновата капсула и жлъчните пътища – те са снабдени с чувствителни нервни влакна, докато самият чернодробен паренхим е лишен от такива;
- перкусия – метод, с който могат да бъдат определени горната и долната му граница. В лежащо положение, болния се перкутира отгоре-надолу по дясната медиокланикуларна линия. Това определяне почива на обстоятелството, че черният дроб, който е безвъздушен орган, дава тъп тон, докато заобикалящите го органи( бял дроб, черва, стомах)- дават ясен, тимпаничен тон;
- аускултациия – прилага се рядко. При възпаление на Глисоновата капсула може да се чуе триене, наподобяващо плевралното триене. Нарича се перихепатално триене;
- рентгеново изследване – Рентгеноскопията, рентгенографията не дават задоволителни резултати. Чрез тях могат да се видят контурите на диафрагмения купол и да се открие евентуална подутост на горната чернодробна граница, говореща за ехинококова киста или абцес. Долната граница на черния дроб не личи ясно при рентгеноскопия. При рентгенография понякога се откриват сенки от конкременти в жлъчните пътища;
- радиоизотопно изследване – извършва се с помощта на радиоактивно вещество. То се вкарва интервенозно, минава през сърцето и достига до черния дроб, където се поглъща равномерно от чернодробните клетки. При нарушение на структурата или функцията на черния дроб (хепатит, цироза, тумор) разпределението на изотопната материя се нарушава, което се отразява на кривата на поглъщането, наречена сцинтиграма;
- лапароскопия и пунционна биопсия на черния дроб – с лапароскоп може да се направи оглед на черния дроб. С игла се взема малко късче чернодробна тъкан, което се обработва и изследва хистологично;
- изследване пигментната функция на черния дроб –това става чрез определяне на билирубина в кръвта. Нормално кръвният билирубин е 0,25 – 0,5 мг %. При жълтеница количеството му се увеличава, като може да достигне 10-20 и повече мг%. Когато билирубинът в кръвта надмине 2 мг%, той се отлага в кожата и се отделя в урината – доказва се с реакцията на Трусо;
- изследване въглехидратната функция на черния дроб – извършва се чрез галактозната проба. Сутрин болния изпива на гладно 40 г галактоза, разтворена в 250 мл вода. Нормално галактозата се задържа в черния дроб, където се превръща в гликоген. Само малка част от нея (до 3 г) се отделя с урината. Отделянето на повече от 3 г галактоза в урината говори за увреждане на чернодробния паренхим;
- изследване на белтъчната функция – при увреждане на черния дроб, количеството на образуващите се с него фибриноген, протромбин и албумин се намаля. Нарушения колоиден стабилитет на кръвната плазма се открива чрез флокулационни проби. Те не са специфични само за чернодробните болести- изменят се при общи възпалителни процеси;
- изследване на мастната функция – чрез определяне количеството на холестерина в кръвния серум. При увреждане на чернодробния паренхим, количеството на серумния холестерин се намалява. При механично запушване на жлъчните пътища холестеринът не може да се излъчи чрез жлъчката и количеството му в кръвта се увеличава;
- изследване на детоксичната функция – извършва се чрез хипуровата проба. При чернодробни увреждания синтезата на хипурова киселина се нарушава и отделянето и в урината намаля. Нормално в продължение на 4 часа с урината се отделя над 3 г хипурова киселина. Ако количеството е под 3 г – има чернодробно увреждане;
- изследване на кръвосъсирващата функция на черния дроб – при увреждане, количеството на образуващите се в него съсирващи фактори (фибриноген, протромбин, проакцелерин, проконвертин) се намаля;
- изследване на ензимната функция – при увреждане на чернодробните клетки настъпва смущение в активността на много ензимни системи (трансаминаза, алкална фосфатаза, алдолаза и др.), като съдържанието им в кръвта се увеличава или намалява;
- изследване на екскреторната функция на черния дроб – прави се бромсулфалеинова проба. Инжектира се бромсулфалеин и след известно време се проследява съдържанието му в кръвта. Колкото по-голямо количество от багрилото остава в кръвта, толкова по-силно е нарушена екскреторната функция на черния дроб.

Характерен симптом при болестите на черния дроб и жлъчните пътища е болката в дясното подребрие. Болката може да бъде постоянна или да се явява на пристъпи. Постоянна болка може да има при процеси засягащи Глисоновата капсула – абцес, рак и др. При заболявания на жлъчните пътища болката има пристъпен коликообразен характер- ту се усилва, ту отслабва. Излъчва се към дясната плешка и дясното рамо.
Чернодробно болните често имат диспептични явления- лош дъх, горчив вкус в устата, тежест след нахранване, гадене или повръщане, запек или диария. Тези симптоми могат да се дължат на рефлекторно влияние от страна на жлъчните пътища върху стомаха и червата или са причинени от липсата на жлъчка в червата.
Болните дават сведения за пожълтяване на очите и кожата, урината им е тъмна като бира, а изпражненията са светли. Те могат да имат упорит сърбеж по кожата. Сърбежът се дължи на дразнене на кожните нервни окончания от някои продукти на жлъчката (жлъчните киселини), които се задържат в кръвта.
При заболявания на черния дроб болните често дават общи оплаквания – отпадналост, главоболие, лошо настроение и др. Тези симптоми се дължат на токсичното действие върху нервната система.
Прехранването води до увреждане на стомашно-чревния тракт и от там вторично засяга и черния дроб. Липсата на градивни белтъци и витамини при недохранване също уврежда черния дроб. За чернодробната патология значение имат и алкохолизмът, хроничните интоксикации и хроничните възпаления на стомаха и червата.
Инфекциозните заболявания (вирусен хепатит, сифилис, туберкулоза, дизентерия и др.) сериозно увреждат черния дроб.

Черният дроб е най-големият орган в човешкия организъм. Тежи нормално 1500-1700 г. Намира се в дясното подребрие под десния купол на диафрагмата. Черният дроб се състои от десен по-голям и ляв по-малък лоб. Отвън той е обвит със съединителнотъканна капсула, наречена Глисонова капсула.
Черният дроб се състои от множество делчета. Всяко делче е образувано от чернодробни епителни клетки (хепатоцити), разположени във вид на т.нар. гредички. От едната страна на гредичките се разполагат жлъчните капиляри, а от другата – кръвоносните капиляри. Стените на жлъчните капиляри се образуват от ендотелни клетки и звездовидните Купферови клетки. Чернодробните клетки съставляват паренхима на черния дроб. Около чернодробните гредички и делчетата има съединителна тъкан – мезенхим.
Това класическо схващане за чернодробния строеж напоследък се оспорва. Според някои нови разбирания черният дроб има гроздовиден строеж, като чернодробните клетки са подредени в пластинки. Няколко пластинки образуват т.нар. ацинус. При напречен срез в центъра на ацинуса се вижда клонче на порталната вена, а по периферията му са разположени клонове на хепаталната вена.
Кръвоснабдяването на черния дроб се осъществява от v. portae и a. hepatica. Вратната вена носи кръв от червата и от другите коремни органи. През нея протича около 80% от кръвта, която преминава през черния дроб. Останалите 20% кръв се доставят от чернодробната артерия. Тя изхожда от аортата и носи артериална кръв за хранене на чернодробните клетки и мезенхима. Кръвта се оттича от черния дроб чрез централните вени (разположени в центъра на делчетата). Централните вени се събират в чернодробните вени, които се вливат в долната празна вена непосредствено под диафрагмата. В стените на чернодробните вени се намират циркулярно разположени мускулни влакна. Чрез свиването на тези влакна се изменя калибърът на вените, а от там и кръвонапълването на черния дроб.
Жлъчните капиляри образуват при сливането си вътречернодробните жлъчни протоци. От десния и левия лоб излизат два по-големи протока, които като се сливат образуват ductus hepaticus. От него се отделя проток, водещ към жлъчния мехур – ductus cysticus. По-надолу жлъчният проток продължава към 12-пръстното черво под името ductus choledochus. При неговото вливане в дуоденума се намира циркулярно разположен мускул – sphincter Oddi, който затваря и отваря жлъчния проток.
Жлъчния мехур има форма на круша с дължина 7-10 см и вместимост 35-70 мл.
Черният дроб има многобройни функции. Той е истинска лаборатория на организма. По-важните му функции са следните:
- образуване и отделяне на жлъчката – жлъчката съдържа жлъчни соли, жлъчни киселини, холестерин и билирубин. Билирубинът е жълто оцветен. Той се образува от хемоглобина на разрушаващите се в клетките на ретикуло-ендотелната система остарели еритроцити. Този билирубин се нарича хемобилирубин, свободен или индиректен билирубин(дава индиректна реакция с реактива на Ерлих). Хемобилирубинът е неразтворим във вода. В кръвния серум той е свързан с кръвните белтъци. В черния дроб хемобилирубинът се освобождава от белтъка и се свързва с глюкороновата киселина, като се образуват съединенията билирубин-глюкурониди, които са водноразтворими. В такъв вид билирубинът се излъчва от жлъчката. Нарича се директен (свързан) билирубин;
- участие във въглехидратната обмяна – в черния дроб от монозахаридите, донесени чрез вратната вена от червата, се образува гликоген. В черния дроб може да се образува гликоген и от белтъци и масти. Този процес се нарича гликонеогенеза. При нужда гликогенът от черния дроб се превръща в глюкоза, която постъпва в кръвта;
- участие в обмяната на белтъците – аминокиселините, които се всмукват от епитела на червата, постъпват във вратната вена и оттам в черния дроб. В чернодробната клетка от аминокиселините се синтезират фибриногенът, протромбинът и албумините. В черния дроб се образува и уреята;
- в мастната и липоидната обмяна – участието на черния дроб се състои в образуването на масти и холестерин от мастните киселини и глицерина, идващи от червата;
- роля в обмяната на витамините – в черния дроб се образуват и складират редица витамини. Там се образува витамин А от неговия провитамин – каротина. Витамините C,K и D се натрупват в черния дроб, от където при нужда постъпват в кръвта и тъканите;
- кръвосъсирваща функция – в черния дроб се образуват редица фактори, които имат кръвосъсирващо действие – фибриноген, протромбин, проконвертин и др., както и някои вещества, имащи противоположен( противосъсирващ) ефект, като хепарин и др.;
- детоксична функция – черния дроб е орган, стоящ на пътя на кръвта от червата към общото кръвообръщение. В него попадат чрез храната редица вещества, които имат токсично действие – продукти на обмяната на веществата, бактериални токсини, химически отрови и др. В черния дроб тези вещества се свързват с белтъците и стават безвредни. В черния дроб могат да бъдат обезвредени и някои микроорганизми;
- екскреторна функция- черния дроб отделя с жлъчката много вещества, които се намират в кръвта – холестерин, бактериални токсини, багрила и др.

Слузестата колика е своеобразно заболяване, характеризиращо се с пристъпни болки по хода на дебелото черво, придружени с отделяне на голямо количество слуз в изпражненията. Счита се, че слузестата колика е функционално заболяване на червата или по-точно тя представлява секреторно-моторна невроза на червата.
Слузестата колика се среща по-често при жени с неустойчива нервно-ендокринна система. Зависимостта на отделните пристъпи от психични напрежения, преумора и др. говори за участието и на централната нервна система в патогенезата на заболяването.
Болките се обясняват с хипертонус на парасимпатикуса, който предизвиква спазми на чревната мускулатура. В някои случаи слузестата колика се причинява от определени хранителни алергени (мляко, яйца, риба и др.), което говори за алергичния характер на заболяването. То протича с внезапно настъпващи пристъпи от силни болки в корема, придружени с отделяне на значително количество слуз под форма на ленти или тръбовидни отливки от червата. Пристъпите се появяват често след психични напрежения или поемане на определени храни. Те имат различна продължителност и сила. Понякога преминават след няколко минути, в други случаи могат да траят с часове, дори и с дни. При обективното изследване във време на пристъпа се напипва спастично свитото и болезнено дебело черво, главно в ляво (сигмоидната и низходящата част). Установяват се и метеоризъм и куркания. При микроскопско изследване на слузта се намират еозинофилни клетки и Шарко-Лайденови кристали. В кръвта също може да има еозинофилия. Рентгеновото изследване установява спазъм на дебелото черво.
Извън пристъпите болните обикновено страдат от запек от спастичен тип – имат кози изпражнения. Освен това се установяват симптоми на нервно-вегетативна лабилност, лош сън и др. Протичането е дълготрайно, с периоди на подобрения и влошавания. Прогнозата е благоприятна. При чести пристъпи обаче може да се развие възпаление на дебелото черво, което трудно се поддава на лечение.
По време на коликата се поставя топло на корема и се дават спазмолитични лекарства. Извън пристъпите се препоръчва психотерапия, приемане на лекарства, които успокояват нервната система, дезалергизиращи средства, балнеолечение и др. Когато се открие, че причинна роля играе някой хранителен алерген- той се изключва от храната.