Амилоидната нефроза се дължи на отлагане в бъбреците на веществото амилоид. Амилоидът принадлежи към белтъците. Той е парапротеин, съдържащ в състава си хондроитинсярна киселина.
Освен в бъбреците амилоидът се отлага и в слезката, черния дроб, червата. Амилоидната нефроза се среща по-често от липоидната. От нея боледуват както млади хора, така и възрастни.
В етиологията на амилоидната нефроза играят роля хроничната туберкулоза, сифилисът, маларията, хроничните гнойни процеси ( остеомиелит, бронхиектазии, белодробен абцес).
Хроничните нагноителни процеси са свързани с постоянен разпад на белтъци, при което в клетките на ретикуло-ендотелната система се образува амилоид. Амилоидът се отлага в капилярите на гломерулите, като ги уврежда. През увредените гломерули се отлъчва голямо количество белтъци. Получават се хипопротеинемия, отоци, хиперхолестеринемия и др.
Бъбреците при амилоидната нефроза са увеличени, плътни. На разрез имат вид на сланина. Кортикалният слой е разширен, цветът му е сивожълтеникав. Микроскопски се установява отлагане на амилоид в базалната мембрана на капилярите в гломерулите, а също и в ендотела на каналчетата. При оцветяване с луголов разтвор амилоидът се оцветява кафяво. В крайните стадии на заболяването гломерулите загиват и се заместват със съединителна тъкан – получава се амилоидна нефросклероза.
Амилоидната нефроза се развива бавно и протича хронично. Главните и симптоми са протеинурия, отоци, хипопротеинемия и хиперхолестеринемия.
Дълго време единствен симптом на болестта може да бъде наличието на белтък в урината. В началото белтък се отлъчва в малко количество, после нараства до 10-15 % и повече.
Характерна за заболяването е цикличната протеинурия, изразяваща се в периодично намаление и увеличение на съдържанието на белтъка в урината. Протеинурията е главно за сметка на албумините, но се отделят относително по-голямо количество глобулини. Намалено е количеството на урина, като относителното и тегло е високо. В седимента се намират хиалинни, гранулирани и восъчни цилиндри и левкоцити. Може да има и единични еритроцити.
Отоците при амилоидната нефроза не са така големи, както при липоидната нефроза. Отичат най-често лицето и подбедриците. Може да се развие и асцит. В кръвта се установява хипопротеинемия и хиперхолестеринемия. РУЕ е винаги силно ускорена. Кръвното налягане е нормално. В крайните стадии на заболяването, когато настъпи нефросклерозата, то може да бъде повишено. Азотна задръжка също няма, докато не настъпи нефросклерозата. Често се установява увеличение на черния дроб и слезката като израз на отлагане на амилоид и в тях.
В протичането на амилоидната нефроза могат да бъдат разграничени 3 периода:
- период с неголяма протеинурия, без отоци;
- оточен период – наблюдават се отоци, масивна протеинурия, хипопротеинемия, хиперхолестеринемия;
- кахектичен период – изразява се с развитието на бъбречна недостатъчност, упадък на силите, уремия.
Прогнозата на амилоидната нефроза изобщо е лоша. Тя зависи много от основното заболяване. Когато то протича леко или се излекува (нагноителен процес), бъбречната амилоидоза също протича леко и дълготрайно. В отделни случаи са възможни и излекувания. Мнозинството от болните обаче завършват със смърт.
При изразена клинична картина диагнозата не е трудна. За амилоидна нефроза говорят цикличната протеинурия, отоците, промените в кръвните белтъци, силно ускорената РУЕ, наличието на хронични нагноителни процеси, увеличената слезка и черен дроб. Трудна е диагнозата в началния стадий, когато има само протеинурия. Диагностично значение има доказването на амилоид в парченце от лигавицата на венците или ректума, както и бъбречна биопсия. Диференциална диагноза се прави с нефрозонефрита, липоидната нефроза и др.
Лечението на амилоидната нефроза е както и при липоидната нефроза. Гликокортикоините хормони не дават добър резултат.
За профилактиката е важно своевременното лечение на хроничните гнойни и инфекциозни процеси.
Отокът е важен симптом при бъбречните заболявания. В патогенезата на бъбречните отоци играят роля много фактори, най-важните от които са :
- Задръжка на натриев хлорид – здравият човек приема дневно около 10-15 г готварска сол и толкова излъчва през бъбреците. При заболяване на бъбреците, натриевият хлорид не се излъчва достатъчно и се задържа в тъканите. С многобройни опити е установено, че задръжката на натриев хлорид и по-специално на натриевия йон се съпровожда и със задръжка на вода. Задръжката на натрия в организма може да се дължи на намалена бъбречна филтрация или на усилената му реабсорбция в каналчетата. Често съществуват и двата процеса едновременно. Реабсорбцията на натрия в тубулите се усилва от хормона на надбъбреците – алдостерон;
- Понижено колоидо-осмотично налягане на кръвната плазма – при бъбречните заболявания, при които в урината се отделя белтък, се получава хипопротеинемия – намаление на белтъците в кръвната плазма. При хипопротеинемия колоидо-осмотичното налягане на кръвната плазма се намалява, поради което част от водата напуска кръвоносните съдове и преминава в тъканите;
- Повишена пропускливост на капилярите – при гломерулонефритите стената на капилярите може да бъде увредена и да пропуска течности. Това увреждане се дължи вероятно на алергичен възпалителен процес (капилярит) – или на токсично увреждане на капилярите.
Бъбречните отоци могат да се образуват за много кратко време(за една нощ) или постепенно. Отичат главно тези части на тялото, където има рехава съединителна тъкан – клепачите, лицето, подбедриците. Характерно за бъбречно болните е отичането на лицето и клепачите сутрин след събуждане. Бъбречните отоци са меки и кожата над тях има блед цвят.
Оточната течност може да се събере и в серозните кухини – коремната, плевралната, перикардиалната. Понякога бъбречните отоци не личат ясно, а са скрити (тъканни). В такъв случай системното измерване на тялото показва немотивирано повишение с няколко килограма.
От бъбречните заболявания с отоци протичат нефритите и особено нефрозите.